Малоумникът, който преди малко се бе похвалил със собствените си усилия за завардване на гари и летища, се наведе напред и посъветва Ники:
— По-добре би било да им раздадеш снимки. Нашият опит показва, че визуалното онагледяване е далеч по-ефективно от словесните описания. — Той се усмихна накриво и продължи: — Ако разполагаш с факсове, с удоволствие ще ти предоставя снимките им.
Той веднага се разкая, че изобщо си бе отварял устата.
— Факсове, викаш? — прогърмя гласът на Ники, който с мъка се сдържаше да не скочи от мястото си и да го удуши. — Нямаш проблем, тъпако. Както е известно, всеки джебчия е оборудван с факс. Носи го в задния си джоб.
Останалите около масата хвърляха гневни погледи към своя дебеловрат колега заради глупавата му забележка. Нищо чудно, че тоя Ники им се бе изплъзвал с такава лекота.
Ники подпря облечените си в черна кожа лакти на масата.
— Чуй ме сега, малоумнико. Тези хора нямат нужда от твоите снимки. Те са джебчии, а джебчиите са… какви? Наблюдателни, нали така? Това им е работата. Да наблюдават. По цял ден гледат и преценяват хората. Докато мигнеш, могат да ти кажат дали някой има пет долара в джоба си, а друг — хиляда.
Ники удостои нещастника с още един изпепеляващ поглед и млъкна. Какво разбираха тия? Колкото свиня от кладенчова вода. Той дръпна от пуретата, облегна се назад и на лицето му отново се изписа отегчение.
Следващият поред, в предишния си живот офицер за връзка на Министерството на вътрешните работи с Интерпол, се присви уплашено на стола си с поглед, втренчен в гладката повърхност на масата, отлющи с нокът някаква невидима коричка от носа си, после промълви с едва чут глас:
— Обадих се на бившите колеги и ги уведомих, че до броени часове ще получат заповед за ареста на Алекс.
Той млъкна и зачака поредния докладчик да вземе думата. Няколко мига никой не проговори. Тишината беше оглушителна.
Мъжът погледна боязливо с крайчеца на окото си Голицин, който изкриви лице в презрителна гримаса.
— И какво направиха колегите ти в отговор на твоето обаждане? — попита троснато той, като го изгледа злобно.
Тъкмо това бе въпросът, от който мъжът най-много се боеше в този момент.
— Ами… изслушаха ме…
— Изслушаха те?!
— Ами… да. Интерпол няма да предприеме нищо, докато не бъде сезиран по съответния законов ред. Просто няма как да стане. Това е една много бюрократична организация, процедурните им правила са железни.
— Искаш да кажеш, че Интерпол няма да си мръдне пръста?
— Не, не искам… не казвам това.
Останалите акули около масата седяха притихнали на ръба на столовете си в очакване на изригването. Точно това казваш, приятелю, че нищо не става от теб!
— Тогава би ли ми обяснил какво точно искаш да кажеш? — излая Голицин.
— Ние… тоест ние, като служители на „Коневич и сие“, нямаме… искам да кажа, не разполагаме със законови компетенции да… изискаме от тях да арестуват някого. Преди да предприеме нещо, Интерпол иска да види редовно издадена заповед за арест.
Мъжът се пресегна под масата и с две ръце стисна коленете си, които бяха започнали да тракат едно в друго. Лицето му беше мораво. В гърдите му блъскаше парен чук. С умоляващ поглед той потърси подкрепа от насядалите наоколо, някакъв знак на съчувствие, дори най-незабележим; едно хладно кимване би му свършило добра работа в този момент. Девет чифта очи гледаха разсеяно в различни посоки. В тавана, в масата, в белите стени.
— А предложи ли им пари? — попита Голицин.
— Пари, жени, коли, дрога. Всичко, което биха могли да си пожелаят.
Пълна тишина.
— Те просто ме напсуваха и ми затвориха телефона.
— Значи не си им предложил достатъчно, тъпако!
Около масата се разнесе нервно хихикане. Всички присъстващи, всички до един, бяха чули пистолетния изстрел в слушалката на Голицин след онзи последен, фатален разговор с Владимир. Какъв миг! Дрезгавият, гърлен глас на Голицин се бе оказал достатъчен, за да накара корав мъжага като Владимир да си тегли куршума. Това си беше за Книгата на Гинес!
Нещо повече — те всички бяха свидетели на реакцията на стареца. Той изобщо не се бе стреснал, не бе изпсувал, дори не бе трепнал. Онзи отсреща — бум! А той — нищо. Всъщност не съвсем нищо — на лицето му се бе изписала тънка усмивчица.
Същата противна, злорада усмивчица, с която сега Голицин удостои мистър Интерпол. Дали нямаше да му докара някой инфаркт? Е, това си струваше да се види!
Голицин изпука с кокалчетата на пръстите си, после с убийствено надменен тон каза:
— Чуй ме сега, тъпако. Всички тъпаци да слушат внимателно. Коневич няма план за действие. Той импровизира. Ако изобщо успеят да минат границата, ще се метнат на някой нощен влак или самолет и ще се запилеят някъде из Европа, та после иди ги търси. Единствено Интерпол може да издаде заповед за арест, която да има правна сила за целия континент. Единствено Интерпол има пряк достъп до компютърни транзакции с кредитни карти. Единствено Интерпол може да нарежда на полицейските и граничните власти на всички европейски държави. Схващате ли за какво ви говоря?