На четвъртия ден от излежаването на затворническата си присъда нещастникът бе пребит до смърт от другаря си по килия, който се бе оказал баща на две невръстни момиченца, изпитващ органическо отвращение към педофили.
От този момент нататък, през трите си години като държавен обвинител, Татяна нито веднъж не бе загубила дело. Носеха се слухове, че бе успяла да вкара в леглото си поне двама съдии, за да издейства осъдителни присъди за абсолютно невинни хора. В правните среди на Москва се разправяха легенди за нея: за изнудване на свидетели със скалъпени компромати; за случаи на унищожени доказателства на защитата, както и за изфабрикувани такива в полза на обвинението; за полицейски тормоз на свидетели, за да дадат показания в определена насока, и за изтръгнати с мъчения самопризнания на обвиняеми. Голицин бе склонен да вярва на всичко това. Татяна Лукина беше една безскрупулна, безсрамна кучка, чиято единствена цел в живота бе да направи кариера независимо на каква цена. Старецът искрено й се възхищаваше.
Татяна притежаваше всичко необходимо: външност, мозък, амбиция и — което бе най-важното — държеше здраво началника на президентската канцелария за тестисите. По тази причина тя можеше да се обръща към Голицин със „Сергей“, „тъпако“ или както й скимнеше. За него тя беше дъщерята, която бе мечтал да има наместо онази грозна повлекана, която му се бе паднала.
— Изчезвай! — излая Голицин на бодигарда, който послушно се измъкна навън. — Всичко е под контрол — продължи самонадеяно намръщен той, този път обръщайки се към Татяна. Пресече стаята и се строполи върху стола в другия край на масата. — Ако не се брои една дребна засечка…
— А, така ли? — попита ехидно тя. — Я кажи да чуем!
— Коневич и хубавата му женичка се измъкнаха.
— Аха. — Гласът й беше леден, без емоции, без истерия. — Би ли ми разправил по-подробно?
Голицин й предаде накратко събитията от последните часове, като изпусна някои нелицеприятни подробности като например собствената си глупост да изпрати Коневич до хотела. Не счете за нужно да спомене и допълнителните триста милиона, които за малко щяха да му паднат в скута и които не бе имал намерение да дели с когото и да било. Когато приключи със силно редактираната версия на случилото се, той додаде:
— Разпоредил съм издирване. Търсим го под дърво и камък. Все някъде ще се появи.
— Ами ако не се появи? — попита тя. Гласът й не изразяваше шок, нито дори лека изненада при този внезапен обрат.
— Ами ако не се появи, здраве да е.
— Нали е подписал документите?
— Да, след известно убеждаване.
— И оригиналните екземпляри са в теб?
— Подписани, подпечатани и доставени в кабинета ми преди час.
— И нотариално заверени, предполагам?
— Правилно предполагаш.
Юристът в нея изглеждаше задоволен за момента.
— Той знае ли, че ти стоиш зад всичко това?
— Още не. Името на правоприемника бе оставено непопълнено.
— А чия беше идеята?
— Ти как мислиш?
Тя повдигна одобрително вежда, отдавайки му дължимото за съобразителността. Ако Коневич не знаеше кой му е погодил цялата история, нямаше да знае и кому да обяви война. Времето решаваше всичко. Всеки час се равняваше на цяло състояние. Един цял ден можеше да струва на Коневич всичко, което притежаваше.
Планът беше наистина брилянтен — да го оставят на тъмно, докато решат кога да му се разкрият.
— Накъде смяташ, че ще тръгне сега?
— Ако е достатъчно глупав, насам. Към Москва.
— Само дето не е глупав, нали така? — рече тя. Въпросът й беше риторичен. Този Коневич беше блестящ ум, способен на всякакви изненади. Иначе какво правеха в тази заседателна зала по това време на денонощието, защо се занимаваха с бягството му?
Голицин се ухили.
— Във всеки случай беше достатъчно глупав, за да ме вземе на работа!
— Е, тук си прав — засмя се тя.
— За момента — заразвива теориите си Голицин с такава невъзмутима увереност, сякаш излагаше безспорни факти, — той вероятно се укрива. Мисля, че си е намерил скривалище в Унгария. Ще изчака да се откажем.
— Интересно. И кое те кара да мислиш така?
— Дедуктивна логика. Взехме им портфейлите, паспортите на него и жена му са у мен. Няма къде да иде без паспорт. Ограничих екипа по отвличането до десет души и доколкото мога да преценя, той е видял само тях. Няма представа каква е числеността на ангажираните в операцията. Но ние няма да допуснем отново да го подценим. Изтезава го един от хората на Ники, така че той сигурно си мисли, че мафията стои зад всичко това. Това само по себе си е достатъчно, за да се насере от страх. Ще се опита да се сниши, да се потули, вероятно цяла нощ ще прекара на път или ще отседне в някой евтин въшкарник, за да си ближе раните. Докато се намира в Унгария, нямаме грижа. А след още десет часа няма да има значение къде се е запилял.