— Ами да, как да не го познавам, той ми е близък приятел, много се имаме с него. — Веднъж почнал да дърдори, Юджин не можеше да се спре. — Двамата с Рони… между другото по-близките приятели му викаме Рони… ехе! Може да се каже, че сме много гъсти.
— Рони… — повтори замислено младокът. — Да, така по-добре, аз мисли, отколко Роналд. По-приятелски така. — Междувременно пръстите му механично прелистваха задните страници от паспорта на Елена. Това бе напълно излишно, защото съветските паспорти нямаха нужда от словашка виза. — Ама той наистина ваш приятел?
— Обичам го като брат — заяви на висок глас Юджин, който всячески се опитваше да се хареса на младежа. Сталин ли? Обожавам го! Спанак ли? Любимото ми ястие! Хубавото беше, че в случая дори не бе принуден да лъже. Като богат играч на Уолстрийт и доживотен републиканец, той не изпитваше и грам вина за натрупаното със спекулативни сделки състояние. Нито пък хранеше особени симпатии към изменниците сред своята пасмина, които наричаха себе си демократи и правеха всичко възможно, за да докарат онези крадливи прахосници обратно в Белия дом. Освен това му се струваше полезно да отклони, доколкото бе възможно, вниманието на младия граничар от непосредствените задачи. — Аз бях един от най-големите дарители за кампанията му — каза той, което си беше самата истина. — Толкова пари му изсипах! А той от благодарност ме е канил на няколко пъти в Белия дом. Готино местенце!
В този момент граничарят сравняваше снимката от паспорта на Алекс с лицето му. Това също бе напълно излишно. Очевидно го правеше, за да продължи разговора. Този Юджин не можеше ли да млъкне? Свободата беше само на десетина метра напред, стига Юджин да си затвореше за миг плювалника.
Младежът за пореден път запрелиства паспорта на Алекс, като вниманието му очевидно бе погълнато изцяло от бръщолевенията на Юджин. Той попита:
— Значи вие голям приятел на Рейгън? А тогава може мен каже защо пътува с тези руснаци?
Устата му изплю думата „руснаци“ с такова ледено презрение, че сякаш всеки момент щеше да извади пистолета и да им пръсне черепите за назидание на всички техни сънародници.
— Ами… те са мои приятели — отвърна съобразително Юджин.
По лицето на младежа се изписа недоумение. Той се почеса по немитата с дни коса, премести тежестта на тялото си от единия крак на другия и продължи да се взира озадачено в паспорта.
— Това име, Коневич, аз мисли чувал и преди — каза накрая той.
— Нищо чудно — заобяснява Юджин, на когото явно не липсваше вдъхновение. — Алекс е… беше… виден дисидент, световноизвестен борец срещу режима. Автор е на блестящи есета против комунизма, които навремето се изнасяха тайно от Русия и се печатаха на Запад. — Юджин придаде заговорническо изражение на лицето си и каза поверително: — Можеш ли да се сетиш откъде се познаваме?
Младокът повдигна рамене.
— Рони ни запозна! Представи си само: навремето той лично ми беше доверил, че есетата на Алекс го вдъхновили да подкани руснаците да се махат от Източна Европа!
Граничарят се наведе и за пореден път внимателно огледа лицето на Алекс. Очите му бяха присвити, устните му се изкривиха в гримаса на любопитство. Изведнъж лъжите на Юджин престанаха да звучат чак толкова умно. Алекс се опитваше да запази спокойствие, да изглежда едновременно горд с постигнатото и подобаващо скромен предвид обстоятелствата и най-вече убедителен в невинността си. Дали този младок щеше да го попита за раните му? А може би дивотиите на Юджин изобщо не минаваха пред него? Или пък междувременно се бе досетил откъде му е познато името Коневич? Алекс и Елена се бореха с желанието да скочат от колата и да побягнат през границата, колкото ги държат краката, да хукнат през нивите и да се надяват стрелбата на младежа да не е по-добра от английския му. Двамата стискаха ръце една в друга и се молеха. Паспортната проверка сякаш нямаше край.
— Ако той толкова известен — каза накрая младежът, — тогава защо вие пътува в таз бричка?
Елена посочи с пръст към задната седалка.
— В чест на нашия американски приятел. — Тя намигна на граничаря и го озари с най-чаровната си усмивка. — Решихме да му дадем възможност да изпита на гърба си цялата прелест на социалистическото производство. Откакто сме тръгнали, не е престанал да се оплаква.
Граничарят се засмя, върна паспорта на Алекс, дръпна се крачка назад и махна с ръка.
— Добре дошли в независима Словакия. Ако обича, да шофира внимателно.
10
Пътуването до близкото летище мина безпроблемно. Словашката република, бившата източна половина на Чехословакия, отделена от нея в резултат на неотдавнашния „цивилизован развод“, навремето се бе славила като житницата и промишлената зона на социалистическата държава — безкрайна плетеница от гигантски заводи с извисяващи се до небето димящи комини, които произвеждаха оръдия, бомби, снаряди и всякакви други гадости за съветската армия. Всичко това внезапно бе пресъхнало и страната бе заприличала на призрак; бе оцеляла някак си през петдесетте години комунизъм, но не беше ясно ще преживее ли капитализма. Огромните заводи вече не бълваха черен дим, а шосетата бяха пусти.