Адвокатът му твърдял, че само този дребен гаф му е струвал пет милиона долара.
Елена искрено се забавляваше с историйките му — смя се, докато я заболя устата. За един кратък, щастлив миг тя почти забрави за онези, които ги гонеха по петите, за да ги убият. Алекс също на няколко пъти се усмихна напрегнато, но или и преди бе чувал тези случки, или беше твърде угрижен, за да им се наслади; а може би просто беше изтощен.
В два часа през нощта отново поеха на път. Около час по-късно, след като на два пъти бяха успели да се загубят, отбиха от шосето и навлязоха в района на аерогарата. Елена натисна спирачките и каза:
— Сега се снишете колкото можете. Аз ще обиколя да огледам обстановката.
— Обърни специално внимание на паркираните наоколо коли — напомни й Алекс може би за четвърти път през последния час. После двамата едри мъже се опитаха да се слеят с тапицерията.
Пълзейки с петнайсет километра в час, Елена мина през летищния комплекс, като на всеки няколко минути натискаше спирачките и се оглеждаше внимателно във всички посоки. Летището беше малко и сбутано, с една-единствена сграда, приличаща на провинциална жп гара и очевидно затворена през нощта. В мъждивата светлина на малкото запалени лампи тя различи самотен чистач с провиснал сивкав работен комбинезон, който лениво миеше пода с парцал. Това беше всичко. Освен него не се виждаше жива душа — нито вътре в терминала, нито около него.
След още двайсетина метра тя хвърли бърз поглед наляво. На паркинга имаше само няколко коли, всичките с изгасени светлини и видимо празни. И изведнъж в една от тях, иначе тъмна като останалите, й се стори — да, ето!… — че съзира огънчетата на две цигари.
Тя намали скоростта и почти спря. Няколко секунди се вглеждаше напрегнато в колата, после внезапно се опомни, даде газ и пое обратно по шосето, по което бяха дошли, този път в посока към столицата. Алекс и Юджин се надигнаха от седалките си.
— Летището е затворено — информира ги тя; в гласа й се примесваха изненада и разочарование. — Но в една от паркираните коли имаше хора, видях да припламват поне две цигари.
— Мислиш ли, че може да са онези? — попита Юджин, като проточи шия напред.
— Ами! — сопна се Елена. — Сигурно са любовници, дето им се свиди да си наемат хотелска стая. А ти как мислиш?
— Да, и аз мисля, че са онези — отвърна Юджин.
— Каква беше колата? — попита Алекс.
— Нали знаеш, че не разбирам много от тия неща!
— Добре, кажи ми поне какъв цвят? Това е важно, скъпа!
— Бяла.
— Не бежова?
— Не, беше бяла. Сигурна съм.
— Голяма, малка, средна… каква?
— С четири врати. Доста голяма. Мисля, че имаше някаква емблема на предния капак, който между другото беше доста дълъг… Но беше тъмно, пък и аз се изплаших до смърт, така че не мога да бъда сигурна. Във всеки случай, колата изглеждаше скъпа, обаче и за това не мога да се закълна. Какво, на въпроси ли си играем?
С което разговорът приключи.
Няколко минути се движиха мълчаливо по шосето. Междувременно бе завалял лек дъждец, чистачките на колата се мятаха вяло напред-назад, без с нищо да допринасят за видимостта през предното стъкло.
Без връзка с каквото и да било, изведнъж Алекс отбеляза:
— Ако искате да знаете, летищният терминал отваря в седем. Точно в осем всяка сутрин излита самолет за Ню Йорк.
Юджин попита недоверчиво:
— Знаел си, че летището ще бъде затворено?
— Предполагах.
— Знаел си също така и за полета за Ню Йорк?
— И да ти бях казал, какво значение щеше да има?
— Прав си, едва ли би имало.
— Защо точно Ню Йорк? — обади се Елена.
— Много просто. От една страна, единствените валидни визи, които и двамата имаме на паспортите си, са американски. Второ, Ню Йорк е едно от местата, където ще бъдем в безопасност. Мисля да останем там само временно, докато се изясни тази каша.
Юджин каза:
— Бих ви предложил да отседнете при мен, но и Мария ще бъде там, та домът ми ще е бойно поле.
На Алекс не му се слушаха повече семейни истории, затова го прекъсна:
— Няма да пътуваме заедно. И без това е време да се разделим.
— Какво искаш да кажеш? — попита уплашено Юджин, макар да знаеше отговора.
— Онези знаят, че сме трима, Юджин — отвърна Алекс. — Смятат ни за дилетанти и мислят, че ни е страх да се разделим, че заедно се чувстваме по-сигурни.