Първа класа? След всичко, което бяха преживели през последните часове, самата идея за изстудено шампанско и черен хайвер, далеч от преследвачите, й изглеждаше неправдоподобно примамлива. Идваше й да заплаче от радост.
Усети го, преди да го бе видяла. Мъж на средна възраст с елегантен сив вълнен костюм я наблюдаваше внимателно. Елена хвърли бърз поглед към него и той отмести очи встрани. Тя пое хартиения плик с билета от ръцете на усмихнатата служителка на авиокомпанията и почти тичешком се отправи към ВИП салона. Няколко секунди беше с гръб към него, докато внезапно изпълни такъв пирует, на който биха завидели много професионални балерини — застана неподвижно на пътя му и го погледна в очите. Мъжът едва не подскочи от изненада, после се овладя, свали едно списание от близката стойка и забоде нос в него.
Първата й мисъл бе да се развика за помощ. Да посочи с пръст мъжа със сивия костюм, да запищи с пълни дробове и да не млъкне, докато от охраната на летището не дойдат да проверят какво се е случило.
Вместо това тя се обърна и закрачи към ВИП салона. В гърлото й се бе събрала буца, която не й даваше мира. Какво пък, каза си, все пак съм привлекателна жена, редно е мъжете да ме заглеждат. Обикновено тя не обръщаше внимание на мъжките погледи, но сега беше нащрек, а когато човек е уплашен, вижда навсякъде озъбени чудовища. Може би мъжът с костюма беше някакъв нещастен самотник, прекарващ времето си в оглеждане на млади привлекателни жени, унесен в мечти за неосъществимото? Тя стигна до вратата на ВИП салона, погледна през рамо и отново го видя да се доближава нахално към нея! Може би този път бе решил да се прави на хитър, защото списанието закриваше лицето му, но този сив вълнен костюм го издаваше от километри.
Елена тъкмо понечи да вдигне ръка и да си поеме въздух за оглушителен писък, когато някой я сграбчи изотзад.
Обзета от паника, тя се извъртя, готова да рита и хапе, но беше Алекс.
— Не се тревожи за него, скъпа. Хайде, ела.
Тя влезе в салона и последва Алекс до масичка край близката стена, далеч от прозорците. Един от столовете вече беше зает от друг мъж в костюм, този път тъмносин. Той седеше с гръб към стената и се забавляваше, като подхвърляше фъстъци във въздуха и ги ловеше с уста.
— Добро утро, госпожо Коневич — каза ухилено той, без да спира да дъвче. — Аз съм Ерик. Онзи човек отвън е Джейкъб. Не бих желал да си представям какво сте преживели през последните осемнайсет часа, но ви уверявам, че тревогите ви са били дотук. — Още един фъстък прелетя във въздуха и попадна като по чудо в устата му. — Джейкъб пази вратата, а за ВИП салона отговарям аз. Без да се хваля, ние двамата сме в състояние да се справим с всякаква ситуация. — Той се плесна артистично по челото. — Ах, как щях да забравя! Ние сме момчетата от „Малкъм Стрийт Асошиътс“.
Говорът и маниерите му бяха на типичен американец — имаше провлачен южняшки акцент, широка самонадеяна усмивка, черна коса, висок ръст и атлетично телосложение. Излегнат назад на стола си, Ерик си придаваше нахакан и безгрижен вид. Ала като професионална танцьорка Елена не пропусна нито една подробност от езика на тялото му. Той беше като навита пружина, готов във всеки миг да скочи до другия край на салона и да започне да троши глави или да извива вратове според нуждите на ситуацията. Дори когато разговаряше с нея, безмилостните му сини очи нито за миг не преставаха да шарят наоколо.
— Хайде, госпожо Коневич, отпуснете се. Вие сте в безопасност. Поседнете, да ви отпочинат краката. — С една ръка той бутна свободния стол към нея, докато с другата подхвърли още един фъстък във въздуха; лъскавата жълтеникава ядка се издигна на близо два метра над главата му, преди да улучи безпроблемно отворената му уста. През цялото време очите му не спираха да опипват внимателно помещението.
Елена бе обзета от внезапно желание да падне на колене пред него и да го разцелува. Този Ерик с безупречния си тъмносин костюм вероятно можеше да стреля едновременно с две ръце и да хвърля ножове с краката си, докато в същото време, за да не скучае, решава кръстословица. Хайде сега, помисли си тя, нека онези мръсници се опитат да ни нападнат! Ерик щеше да ги натръшка един върху друг.
Номерът с фъстъка му беше любим похват за предразполагане на клиента чрез отклоняване на вниманието и притъпяване на сетивата му. Той отново се усмихна като добродушно овчарско куче.
— Поръчайте си едно кафе. Опитайте и от сладкишите, не са за изпускане. — Поредният фъстък описа плавна дъга във въздуха, преди да бъде схрускан от хищните му зъби.