Алекс я хвана за ръката.
— Ела да си вземем кафе и да поговорим.
Двамата се отправиха към отсрещната стена, където имаше маса, отрупана с хромирани чайници и кафеници, огромни купчини сладкиши и петифури, бездънни купи с плодови салати, пържени и варени яйца, хрупкав бекон, палачинки, както и някакви подобни на сюнгер произведения на сладкарското изкуство, които само словак би могъл да назове по име. Ароматът на прясно смляно кафе, който се носеше във въздуха, беше неустоим. Единственото нещо, което още я държеше на крака, бяха петте чаши, изгълтани в онова мизерно кафене предишната вечер.
А от около половин час насам действието им бе започнало да преминава.
Алекс й подаде порцеланова чашка с чинийка и лъжичка.
— Когато късно снощи позвъних в централата на „Малкъм Стрийт“, ги заварих да се съвещават по нашия въпрос. Някаква свидетелка твърдяла, че е видяла как убивам охраната си на будапещенското летище. Била…
— Какво?! Та това е абсурд, Алекс! Кой го е казал?
— Била рускиня. Приятелят й, също руснак, потвърдил показанията й.
— Какво нечувано безочие! Те убиха бодигарда и сега се опитват да прехвърлят вината на теб?!
— Да, с кама, намазана с отрова, вероятно в същия момент, в който ни отвлякоха. От фирмата изпращат екип, който да изясни случая с унгарските власти. В тяхната версия имало големи пробойни. Паспортът на жената се оказал фалшив. Убийството е извършено професионално, докато аз съм аматьор. От „Малкъм Стрийт“ са убедени, че всякакви подозрения по мой адрес бързо ще бъдат разпръснати.
Елена напълни чашата си с кафе. Взе си едно кексче от масата, отхапа предпазливо малко късче и отпи голяма глътка от ароматното кафе. Не помнеше да е опитвала по-вкусно нещо през живота си.
— И са изпратили Ерик и приятеля му да ни пазят?
— Ерик и Джейкъб са били с клиент в Прага, но от фирмата им е било наредено да оставят всичко и да тръгнат насам. Помниш ли онези двамата, които видя в бялата кола снощи?
Почувствала внезапен глад, Елена решително отхапа половината от кексчето в ръката си.
— Това са били те? Пушили са в колата?
— Не точно.
— А кой тогава?
— По-добре да не знаеш.
— Ако държиш отново някога да спиш с мен, ще ми кажеш! — Втората половина от кексчето изчезна в устата й и тя задъвка с настървение.
— Е, добре. Ерик и партньорът му пристигнали половин час преди нас и по същия начин най-напред огледали терена от колата. Онези двамата се мотаели отвън пред терминала. В два през нощта, пред заключената врата на празна сграда, по-тъпо не биха могли да се издадат. Този, който ги е пратил, явно няма високо мнение за нас. Ерик се върнал пеша, изненадал двамата в гръб и ги принудил с пистолет да се качат в колата. Цигарите били техни, пушели, докато Ерик ги разпитвал.
— И какво са казали?
— Твърдели, че били изпратени от шефа си просто да ни убият. Нямали представа нито защо, нито кои сме.
— Кой е шефът им?
— Името е непознато и на двама ни. И всъщност няма никакво значение. Те са част от престъпна групировка, дребни изпълнители на мокри поръчки. Правят каквото им се нареди.
— А къде са сега? — попита Елена. На дъното на някоя дълбока река, надяваше се тя. След като бяха убили невинен човек, след като брутално бяха изтезавали съпруга й и след като сега се опитваха да добавят още три убийства към подвизите си, тези подлеци не заслужаваха нищо друго освен бавна и мъчителна смърт.
— Не ги питах — отвърна Алекс. — Едва ли ни е притрябвало да знаем.
— Не бъди толкова деликатен. Аз лично бих искала да знам.
— Съмнявам се, че ще научим истината.
Изведнъж видяха до себе си Ерик, който сякаш се бе материализирал от въздуха. Казвай, ти ли ги уби — искаше да попита тя — и не се опитвай да ни спестиш детайлите!
— Време е да се качваме — каза той с познатата си предразполагаща усмивка. — Двамата с Джейкъб пътуваме с вас, само че не ни се полага първа класа. Ще бъдем някъде назад, но от местата си ще можем да ви наблюдаваме. Така че спокойно. Събуйте си обувките, пийнете си шампанско, хапнете си и поспете, докато пилотът не ни каже, че сме вече в Ню Йорк.
Самолетът излетя десет минути след като Елена и Алекс бяха заели местата си и вече пресушаваха втората си чаша шампанско; идеята беше да се наливат до Ню Йорк или докато загубеха съзнание — което от двете се случеше по-рано.
Елена свали назад седалката си и попита:
— Бодигардовете ще останат ли с нас и в Ню Йорк?
— Не — отвърна Алекс, като даде знак на стюардесата да му долее. — Сметките за охрана се плащаха от фирмата ми. Някой от там е изпратил снощи до „Малкъм Стрийт“ уведомление за прекъсване на договора, влизащо в сила незабавно. Нашите врагове мислят за всичко…