Елена се замисли.
— Това не е добър знак, нали?
— Това е ужасен знак. Който и да стои зад цялата история, очевидно контролира всичките ми компании, поне за момента. Ерик и Джейкъб ще останат с нас, докато се настаним в безопасен хотел. След това ни оставят да се оправяме, както можем.
— А онези мошеници притежават всичките ни пари, така ли?
Алекс се облегна назад и свали докрай седалката си, докато заприлича на легло; шампанското бе започнало да му действа, притъпявайки тревогите и физическата му болка. Той притвори очи.
— Без номерата на сметките и паролите ми за достъп не притежават нищо. А те са заключени в сейфа в личния ми кабинет. Докато цялата тази бъркотия не премине обаче, и аз не мога да разполагам с парите си — добави той. — Освен с два милиона долара, които съм скътал в една банка на Бермудите. Пари за черни дни, които така и не вярвах, че ще дойдат. Номерата на сметките са в главата ми, така че колкото и да се напъват, ония не могат да ги пипнат.
— Някакви други изненади да си ми приготвил? — попита Елена през смях.
Но Алекс вече спеше дълбоко.
Пръстите на три чифта ръце заудряха едновременно и уверено по клавишите. Този ритмичен, леко монотонен звук беше музика за ушите на Голицин. Операцията продължи всичко на всичко десет минути, през което време той стоеше изправен, със скръстени на гърдите ръце и се наслаждаваше на всеки миг. Трака-трак, трака-трак, пет милиона насам, още десет натам, още пет не знам си къде… Парите на Коневич се разлетяха на огромни електронни ята по всички краища на земното кълбо — до банкови сметки в Швейцария, на Бермудите, на Каймановите острови, по разни невидими на картата архипелази в Тихия океан с имена, които никой не можеше да произнесе. Но какво значеше някакво си име? Парите едва щяха да пристигнат там и както се казва, нямаше да събират прах, а отново, трака-трак, трака-трак, трака-трак, щяха да литнат към следващата банка. Този прекрасен процес щеше да трае няколко часа.
Само десет минути след началото на работното време от огромното лично богатство на Коневич не бе останала и следа. Близо двеста милиона долара се пръснаха като златен прашец по света. Операцията бе планирана с безкомпромисна прецизност и бе репетирана, докато пръстите на тримата пианисти започваха да се схващат, а очите им да сълзят от дългото взиране в компютърните екрани.
По обед цялата сума щеше да се събере отново на едно място — в някакъв мрачен швейцарски трезор, където никой нямаше да може да я пипне освен Голицин.
В джоба на сакото му се намираше тайният код към новооткрита сметка в друга швейцарска банка, до която достъп имаше само той. След като всичко приключеше, щеше да се вмъкне горе в кабинета си, да набере кода на един компютър, който след това щеше да изхвърли, и да скрие парите в миша дупка, която никой нямаше да знае къде се намира. Никой освен той самият.
Трийсетминутна обедна почивка. След това компютърните гении щяха да се съберат отново и да започнат процеса отначало. Този път със спестовните сметки на клиентите на Алекс. Трака-трак, трака-трак, трака-трак, не всичко в сметките, само петдесетина милиона — колкото Алекс да бъде обвинен, че е обрал собствената си банка и е изчезнал на някой остров с хубавата си млада женичка.
Репортерите на „Комерсант“ — руския еквивалент на Уолстрийт Джърнъл — търпеливо изчакваха реда си долу във фоайето. Обещано им бе да научат сензацията на годината: как онзи вундеркинд Коневич се е оказал най-долен мошеник, но все пак е имал доблестта, офейквайки в неизвестна посока, да подпише декларация, с която прехвърля всичките си бизнес активи и имоти на своя верен шеф на охраната.
Да! — щеше да заяви пред тях Голицин, кимайки с подобаваща сериозност. — Заради нашите двайсет хиляди служители, заради нашите безбройни и високо ценени клиенти по света аз, генерал Сергей Голицин, ще работя неуморно, без да жаля сили, за възраждане на доброто име на фирмата, пострадало в резултат на тази срамна афера, и за процъфтяване на нашия бизнес.
Може би вече забелязахте новата табелка до входа? „Обединени предприятия Голицин“?
Добре звучи, а, какво ще кажете?
До края на работния ден операцията щеше да привърши. Двеста милиона долара лични пари на Алекс, плюс още петдесет милиона, източени от спестовните сметки на клиентите на банката му — това правеше 250 милиона. Освен това акциите на Алекс в собствените му компании щяха да се поделят между съзаклятниците, с което Голицин щеше да придобие още стотина милиона в ценни книжа. Пред московската резиденция на Алекс вече беше паркиран камион, от който разтоварваха вещите на новия собственик.