Книга втора
Изгнанникът
12
Септември 1993 г.
Очакваното позвъняване от Москва не дойде до десет, както бе обещано, а часът наближаваше единайсет — още една неспазена уговорка, още една попарена надежда. Застанал до хотелския прозорец, Алекс наблюдаваше хаоса по улицата седем етажа по-долу. Сред човешката гмеж на Манхатън очите му различаваха безпогрешно хората на бизнеса — адвокати, банкери, предприемачи, дребни мошеници, които не спираха да сноват из този кипящ град в търсене на поредната сделка.
Докато съзнанието на Алекс бе изцяло обсебено от последната сделка.
От двойното легло Елена го наблюдаваше с тревожен поглед. Напоследък тя се безпокоеше силно за съпруга си, но за момента се въздържаше да го занимава със своите притеснения. Дни наред Алекс ходеше все с един и същ хавлиен халат, който висеше като на закачалка от измършавелите му рамене. Мъжът, издигнал в култ своя силен дух и несломима амбиция, в последно време нямаше сили дори да се надигне от леглото. Преди му бяха нужни три-четири часа сън, за да възстанови силите си; днес проспиваше половината от денонощието. Ястията, които им сервираха в хотелската стая, бяха превъзходни — при тези цени нямаше как да е иначе. Ала той човъркаше разсеяно с вилицата храната в чинията си, смачкваше я на каша и после я струпваше на безформени купчинки, без дори да я поднася към устата си. Елена смяташе, че е отслабнал поне със седем-осем килограма.
Алекс напълно се бе занемарил, изглеждаше отчаян, безразличен, победен от живота. Страдаше от обратното на безсънието — в резултат от много сън бе станал отпуснат и безсилен. Промяната, настъпила с него след пристигането им в Ню Йорк преди три седмици, я тревожеше неописуемо, а нямаше никакви изгледи тя да се подобри.
Когато слязоха от самолета на летище „Кенеди“, двамата минаха през паспортна проверка и хванаха първото такси за Манхатън, където се настаниха в този пищен апартамент в „Плаза“. Взеха си по един бърз душ и спаха три часа. После Алекс я измъкна от леглото и двамата почти тичешком излязоха навън. Обходиха набързо близките магазини и се върнаха с няколко торби дрехи, четки за зъби, тоалетни принадлежности — достатъчно вещи от първа необходимост и нищо повече, по изрично настояване на Алекс, колкото да им стигнат за два кратки, напрегнати дни.
Москва зовеше. Два дни са много, бе й казал той; най-вероятно всичко щеше да приключи за половин ден. Елцин като нищо щеше да изпрати военен самолет да ги прибере обратно. Дали да не го помоля за тази услуга? — бе се запитал на глас той. Не, няма какво да му се моля, направо ще изискам от него да го направи заедно с ескорт от изтребители, бронирана лимузина от Шереметиево до резиденцията, плюс цяла армия от следователи, които да изловят тези дръзки мръсници. Зад ъгъла Алекс бе открил магазин за канцеларски материали и след кратък престой вътре бе излязъл с решително изражение на лицето, натоварен с лаптоп, хартия за принтер, няколко тетрадки, моливи и химикалки, мобилен телефон, дори се бе сетил да си купи и програма за кирилизация.
Още същия следобед, напълно екипиран, той зае стратегическа позиция на едно отдалечено бюро в отлично оборудвания бизнес център, който се намираше на партера на хотела, и от там започна да бомбардира Москва с телефонни обаждания, имейли и факсове.
В продължение на седем напрегнати денонощия Алекс не мръдна от мястото си зад бюрото. Често във всяка ръка държеше по един телефон — новия си мобилен апарат и някой от стационарните телефони на бизнес центъра — и говореше едновременно по двата. Гласът му беше гневен, но овладян; умът му — бърз и точен, както винаги. Логическата последователност, с която излагаше случая си, се подобряваше след всеки разговор, като историята ставаше все по-кратка, стегната и ясна. Понякога поставяше единия от слушателите си на пауза, за да поеме друг, по-важен разговор, но нито веднъж не загуби нишката на мисълта си, нито за миг не отслаби темпото освен в случаите, когато Елена го подкарваше почти насила по разни лекари, стоматолози и пластични хирурзи, които да поправят стореното от Владимир. А когато процедурите се проточеха твърде дълго, Алекс изругаваше и си тръгваше. Кракът му зарастваше бавно. Той залиташе и се подпираше на уличните стълбове, но не забавяше крачка в желанието си час по-скоро да се върне в хотела. Нямаше търпение да заеме бойния си пост в бизнес центъра, откъдето да отправи пореден бараж от телефонни позвънявания към всеки, който се съгласяваше да го изслуша, поредна лавина от факсове до всички, които обещаваха да ги прочетат. След седем безкрайно дълги и изнурителни дни тази офанзива престана почти толкова внезапно, колкото бе започнала. На осмия ден той събра сили едва за кратка престрелка — няколко халосни изстрела във въздуха, дадени без особен ентусиазъм и с нулева надежда да произведат какъвто и да било ефект, последни отгласи от една епична битка, която той най-после се бе принудил да признае за загубена.