Хипотезите за местонахождението му се променяха ежедневно. Говореше се, че не бил издържал на напрежението и избягал от пазачите си, като се шляел из улиците, дивашки ухилен, и размахвал пазарски торбички, пълни с долари. Твърдеше се също, че той от самото начало бил планирал да обере собствената си империя. Всичко, което бил успял да изгради и придобие, имало едно-единствено предназначение — някой ден да бъде ограбено с подобен грандиозен удар; единственият неизяснен момент бил защо всъщност му е трябвало да чака толкова дълго? Алекс страдал от раздвоение на личността и ето че доктор Джекил успял да надделее над мистър Хайд. Между медиите се разгоря необявена война кой ще успее да съчини най-безумните разкрития, да посее най-абсурдните съмнения. Вестникът, който навремето го бе нарекъл „Царевич Мидас“, сега го бе преименувал на „Господин Лепкави пръсти“.
За късмет руснаците, по природа скептици, в последно време бяха обръгнали на всичко. След седемдесет години облъчване с комунистически лъжи и измишльотини, всякакви материали по медиите бяха толкова тенденциозно изкривени, че предизвикаха единствено тяхното недоверие. Освен това фабрикуването на конспиративни теории си беше част от руския национален характер, а новината за бягството на Коневич се бе появила в публичното пространство, богата на всякакви сюжети и възможности за творчество. Пък и дългогодишната кариера на Голицин в КГБ не работеше в негова полза. Цялата история имаше привкус на нещо, съчинено в кабинетите на „Лубянка“, а както знаеха всички, старият вълк козината си мени, но нрава — не. Из Москва веднага плъзнаха всевъзможни слухове, повечето от които бяха в полза на Алекс.
От самото начало хората подозираха нечиста игра, макар че никой не можеше да каже по какъв точно начин Голицин бе успял да осъществи удара си.
Самата идея, че Алекс би могъл да обере собствената си банка — но преди да офейка, да си даде труда по законен начин да прехвърли всичките си активи не на друг, не на съдружник или колега бизнесмен, а на шефа на фирмената си охрана, — миришеше на гнило. Каква логика имаше в това?! И какво го интересуваше кой ще обере трохите, които бе оставил след себе си? Защо му бе да източва само тези петдесет милиона от авоарите на банката си? Нима човек, притежаващ — както се твърдеше — милиарди, би опетнил името си с такава сума? Или пък, щом не се бе посвенил да задигне петдесет милиона, защо се бе ограничил само с тях, след като в банката имаше още няколко милиарда?!
Дори измежду скептиците обаче малцина бяха онези, които изпитваха жал към Алекс. Обрали някакъв си там богаташ — голяма работа! Всъщност на повечето обикновени хора тази история им се струваше твърде забавна. Който за долари живее, за долари умира, беше преобладаващото настроение сред тази нация от бивши комунистически поданици. Освен това нищо не би зарадвало средния руснак повече от гледката на един унижен, поставен на колене бивш тузар. Падението на Коневич се превърна в храна за разговори около кухненската маса, в източник на тиха радост за трудовия народ.
— Е, какво правим сега? — попита Елена, като отпи солидна глътка от чашата си.
— Честно казано, и аз не знам. Вече опитах всичко, което ми дойде на ума.
Тя беше притисната плътно до него и между две глътки шампанското Алекс успяваше да хвърли крадешком по някой поглед към прозрачната й нощница. Тя остави едната от презрамките да се плъзне надолу по голото й рамо.
— Какво е най-лошото, което би могло да ни се случи, Алекс?
— Това е най-лошото.
— Не, изобщо не е това! Та ние можехме сега да сме в някоя морга в Будапеща!
— Така е. Но ако се върнем в Москва, все още могат да ни убият.
— Но няма как да ни завлекат насила в Русия, нали? Без договор за екстрадиране не могат с пръст да ни пипнат. Могат да съчиняват каквито си искат обвинения, но ти си тук, а те там. Просто си оставаме тук и това е.
— Няма ли да ти липсва Русия?
— Разбира се, поне малко. Но да съм жива където и да било по света с теб е далеч по-добре, отколкото да съм там, умряла. Само че оттук нататък искам едно нещо да се промени.
Той се обърна и я погледна.
— Ние сме заедно във всичко. Докато живеехме в Москва, не се бърках в бизнеса ти. Нямаше нужда да се меся, а и, честно казано, не ме интересуваше. Но сега животът ни е различен. А с него и бракът ни.