Ники наостри уши при този намек за корупция на най-високо място.
— Ама това вярно ли е?
— Вярно е, а ти стой по-далеч от нея — каза Татяна с многозначително намигване. — Тя не знае това, но вече е клиент на прокуратурата. Където и да иде, помещенията се подслушват, а агенти под прикритие ходят по петите й.
Ники избухна в смях и се плесна шумно с длани по бедрата. Той също си беше мошеник, но поне не се правеше на порядъчен.
Голицин само изръмжа. Разбира се, той вече знаеше за дъщерята на Елцин. Дори можеше да просвети Татяна по въпроса — например точно колко милиона е скътала тази дебела свиня в швейцарска банка, номера на сметката, имената на „дарителите“ и така нататък, но това беше безценна информация, която той нямаше никакво намерение да споделя.
— Виж какво, малката — обади се Ники, като се наведе към нея и похотливо стисна бедрото й, — трябва все някак да гепите тоя Коневич. Колкото и патрули да сложите по пътищата, той ще намери начин да се промуши. Схващаш ли какво ти разправям?
По лицето на Голицин премина гримаса на раздразнение.
— Ние ще се оправим с Коневич — отвърна троснато той.
— Да бе! Колкото се оправихте предния път — сопна му се Ники.
— Не си навирай носа където не ти е работа! — кресна Голицин. Известно време двамата се гледаха един друг, Голицин — зачервен от злоба, Ники — ехидно усмихнат, сякаш искаше да каже: „Ти не можеш да откриеш и игла, забита в собствения ти гъз!“
Татяна ги изчака да се поукротят и попита Голицин:
— Къде са парите?
— На сигурно място.
— Знам това. Къде по-точно?
— Не е твоя работа.
— Хубаво. Ще приемеш ли един съвет от мен?
— Зависи.
— Не се дръж така, Сергей! Аз се грижа за нашите общи интереси.
Голицин се размърда на седалката, вперил поглед напред. Глупости! Ако й се оставеше в ръцете, тя щеше да го ограби до шушка. Беше умна, млада и красива и напълно лишена от съвест.
Татяна продължи:
— Знаеш ли защо Коневич е толкова популярен сред обкръжението на Елцин? Заради парите. Той еднолично финансира предизборната му кампания. С парите си ги уреди всички на работа. При това буквално. След още година-две ще има нови избори и, повярвай ми, те отсега са уплашени. Елцин се сочи като главен виновник за кашата, в която се намираме. Рейтингът му е под санитарния минимум и ще им трябват страхотни пари, за да го издърпат нагоре. Чувалите с мангизи на Коневич ще им липсват ужасно.
— Ти допускаш, че той ще е жив дотогава.
— Аз никога нищо не допускам. Просто ти казвам, че сега се открива златна възможност за всеки, който е достатъчно умен и достатъчно богат. Някой ще трябва да запълни с пари вакуума, оставен от Коневич. Защо този някой да не сме ние?
Голицин размисли няколко секунди. Идеята му харесваше. И защо не? Милион годишно можеше да му отвори доста врати; а няколко милиона в правилната ръка, в подходящия момент… кой знае? Не че беше голяма философия — той се зачуди единствено как сам не се е сетил за това. Изду бузи, изпусна шумно въздух няколко пъти и след драматична пауза, през която уж продължаваше да мисли, кимна.
— Окей, става.
— Мъдро решение — поздрави го Татяна. — Парите ще минават през мен. Аз ще се погрижа всички да разберат откъде са дошли.
И кой в Кремъл е уредил тази животоспасяваща инжекция, добави наум тя.
— За какви суми става въпрос? — попита Голицин, внезапно разтревожен, все пак това бяха неговите пари.
— Не са големи. Успокой се, Сергей. Сто-двеста хиляди месечно за начало. С наближаването на изборите ще увеличим сумите, за да има ефект цялата работа.
Тя очевидно бе обмислила всичко в подробности и сега се раздърдори за тайни банкови сметки, лица за контакт, по какъв точно начин да се изпират парите и така нататък, и прочие — типичните схеми за мащабни измами и присвоявания. Иронията, че с парите на Алекс се готвеха да заменят Алекс, не остана незабелязана от слушателите й. Всъщност Голицин бе пристигнал на срещата, готов да им представи своя собствен гениален план как да похарчат възможно по-голяма част от състоянието на Алекс, и на първо време изчакваше нетърпеливо Татяна да млъкне, за да им го представи. Но както се оказа, нейното предложение се вписваше идеално в плана му, така че той я остави да си каже приказката.
— И така, можем ли да приемем, че всичко се нареди превъзходно?
При тези думи дори Ники, който в момента гледаше разсеяно през прозореца, се принуди да преглътне гордостта си, хвърли поглед към Голицин и призна: