Наскоро обединен, Берлин представляваше една огромна строителна площадка. Настръхнала гора от кранове бодеше небето с дългите си стрели. Орди строителни работници бяха превзели града, като вероятно превишаваха по численост местните жители. Цените на недвижимите имоти в източната половина вече се изравняваха с безбожно раздутите цени на западната. Гражданите на бившата Западна Германия се бяха втурнали да облагородяват занемарените източни квартали и да приобщават блудните си братя от вече несъществуващото ГДР.
Докато гледаше мрачно от прозореца на таксито, неусетно за себе си Алекс си възвърна един стар, попритъпен от времето рефлекс. Наоколо се трупаха състояния, строяха се нови сгради, целият град се преобразяваше със зашеметяваща скорост пред очите му. За броени минути той измисли поне десет начина да се впише в този пазар и да изкара милиони. Чувстваше се като олимпийски бегач с ампутирани крака, принуден да наблюдава отстрани как далеч по-неопитни от него спринтьори финишират първи и грабват наградата, докато той не може да направи две крачки, камо ли да се състезава.
Точно в три Алекс застана сам в западния край на Чекпойнт Чарли. Караулките, следящите прожектори, бариерите — всичко си беше на мястото, макар и без човешко присъствие и за негова радост с доста запуснат вид. Хора от всякакви националности и раси се шляеха безгрижно наоколо, щракаха с фотоапарати по останките от мрачното минало в този музей на една за щастие отминала епоха, оглеждаха пожълтелите снимки на хора, прибягвали до отчаяни — и често брилянтни в находчивостта си — способи за бягство от ужасите на комунизма и започнали нов живот на Запад.
Воронин накара Алекс да го чака двайсет минути. Посланието беше пределно ясно: ти си бивш магнат, но настоящ беглец от закона, издирван престъпник, жалък крадец, неудачник. Аз може да съм някакъв незначителен полковник, но съм и твоята единствена надежда за спасение и ти ще ми целуваш подметките или…
Най-после полковник Воронин се появи иззад ъгъла на някаква безлична ниска сграда — висок, строен мъж на средна възраст, с цивилни дрехи, загърнат във възстар шлифер. На крачка-две встрани и назад — единият отляво, другият отдясно — го придружаваха двама млади сътрудници, облечени почти идентично с шефа си. Тримата се приближиха с маршова стъпка, като армия завоеватели, и тържествено пресякоха Чекпойнт Чарли, сякаш се снимаха в някаква епична филмова продукция. Полковникът се спря на половин метър от Алекс и няколко секунди двамата мъже се оглеждаха подозрително един друг.
Накрая полковникът протегна ръка. Здрависаха се без излишен възторг. Воронин посочи двамата си колеги, които пристъпиха по-близо, без да вадят ръцете от джобовете си.
— Капитан Калинин, капитан Годунов. Двамата ми помагат в разследването.
— Благодаря, че дойдохте — каза Алекс без капка топлина в гласа. Беше се облякъл старателно за срещата — със същия шит по поръчка костюм, който бе носил при бягството си, почистен и безупречно изгладен; колосана памучна риза с монограм и копринена вратовръзка допълваха ансамбъла. Имаше вид на истински милионер — човек на действието, способен с едно драсване на писалката да разтърси цели пазари.
— А къде е съпругата? — попита Воронин.
— Наблизо.
— Сам сте, така ли?
— А вие не сте — отбеляза Алекс, без да отговори на въпроса. — Бих желал да видя документ за самоличност.
— Не смятам, че сте в положение да ми отправяте искания, господин Коневич. В Русия вие сте издирван от закона престъпник.
— Добре дошли в новата Русия, полковник. Аз съм данъкоплатец и имам права. Сега вие работите за мен. Документ за самоличност, ако обичате.
— Мога да ви арестувам още тук, на място, и да ви отведа в Русия. Това ще ме направи герой.
— В такъв случай добре дошли и в Германия. Тук нямате никакви правомощия.
Ръцете на полковника бяха в джобовете на шлифера му. Алекс внимателно го огледа. Имаше изпито лице, хлътнали очи, тънки устни; късо подстриганата му коса бе сресана настрани, за да прикрие олисяващото му теме. Лицето му не беше нито много противно, нито много симпатично; нито красиво, нито грозно — типично невзрачно лице на съветски апаратчик. Той изви дясната си ръка и нещо кораво и заоблено изду отвътре плата на шлифера.
— Ето моите правомощия — каза той. — Други едва ли са ми нужни. Двамата ми колеги също са въоръжени. Мога да ви застрелям на място. — Той млъкна за миг, колкото да се ухили зловещо. — Може и да реша да го направя.