— Може би при тази ситуация за всички нас се предлага една златна възможност — подхвърли тя.
Думите й привлякоха вниманието му. Той премести задника си върху канапето и се наведе напред.
— Каква?
— Сега твоите стари приятели от КГБ управляват Министерството на вътрешните работи и силите за сигурност. Ако се стигне до кръвопролитие, те са единствената надежда на Елцин.
— Така е. А какво ще получим в замяна?
Тя тъкмо отвори уста да импровизира нещо, когато на съседната маса избухна разгорещен спор. Двама новобогаташи се препираха на висок глас кой кого е завлякъл с повече пари; единият скочи от стола си и извади пистолет. Двете апетитни блондинки, придадени към тях, за да се грижат за доброто им настроение, изпищяха на два гласа и едновременно се проснаха по лице на пода. Мъжът с пистолета, почервенял от гняв, бълваше мръсни псувни и размахваше оръжието пред лицето на другия. Подобни сцени до такава степен се бяха превърнали в ежедневие за московските бизнес среди, че останалите клиенти на заведението дори не вдигнаха глави. Повечето продължаваха да се хранят невъзмутимо, момичетата се кикотеха, шампанското се лееше като река. За техен късмет като всички останали търговски предприятия в Русия и този ресторант имаше сключен договор за охрана с една от престъпните групировки. Буквално след секунди дотичаха двама здравеняци, с един удар свалиха на земята фукльото с пищова, посритаха го по навик, после го хванаха за краката и го извлякоха навън. Татяна се възползва от краткото представление, за да поразмисли по-внимателно по въпроса на Голицин.
Когато нещата наоколо се поуспокоиха, тя попита:
— Какво ще кажеш, ако в отплата за услугата поискаме ние да посочим новия министър на правосъдието?
Разбира се, идеята беше блестяща. Голицин моментално видя възможностите, които тя предлагаше. Ако министърът на правосъдието беше в джоба им, всякакви евентуални проблеми с Алекс щяха да отпаднат. Нямаше да им се налага да се оглеждат през рамо всеки път, когато поглъщаха поредната компания; никакви проблеми със съда, докато главата на съдебната система беше техен човек. Той се наведе още по-ниско към нея и попита:
— Смяташ ли, че Елцин ще клъвне?
— Ако уцелим подходящия момент, няма да има избор.
Голицин сплете пръсти зад тила си и се облегна назад.
— Ще изчакаме, докато по улиците се пролее кръв, докато стигнем до ръба на гражданска война. А когато положението стане неудържимо, той сам ще ни падне в ръцете. Да, наистина страхотна идея!
— Именно. А ти в състояние ли си да осигуриш подкрепата на Министерството на вътрешните работи?
Голицин се изсмя. Що за глупав въпрос!
— Ще погъделичкам патриотизма им, а наред с това ще им раздавам пари като за последно. Може да се окаже, че и те самите имат искания. Ще им кажа да съставят списък.
Келнерът спря до масата им. Наближаваше полунощ, затова и двамата избраха специалитета на заведението: пържола от глиган, панирана с галета. Ястията се появиха почти мигновено — огромни парчета тлъсто месо, заринати в купища разтопено сирене и удавени в гъст, лепкав сос.
Татяна отпиваше пестеливи глътки шампанско с вечерята си, а Голицин продължи на уиски, от което поглъщаше неимоверни количества. Докато тя си взимаше малки късчета от огромната порция, той лакомо тъпчеше мръвките в устата си и мляскаше шумно.
Известно време разговаряха за незначителни неща, но Татяна имаше към него един въпрос, който от доста време я вълнуваше. Въпросът беше деликатен и за да му го зададе, тя трябваше най-напред да се убеди, че стомахът му е пълен, а невероятната му интелигентност — притъпена от алкохола.
Когато минаха на десерта, тя попита:
— Как ти се харесва новата къща?
— Великолепна е! — отвърна той, като се опитваше да изтрие злобната усмивка от лицето си. — Доставя ми удоволствие да спя в леглото на Коневич със съзнанието, че лично аз съм му го отнел. Надявам се, че той и разглезената му женичка се въргалят на въшлив сламеник в някой мръсен бордей, заобиколени от вонящи клошари и вечно надрусани наркомани, и си мислят за мен.
— А как върви бизнесът напоследък? — продължи тя, макар да знаеше отговора и да бе сигурна, че ще я излъже.
Както и предполагаше, той отвърна:
— Добре! Заринати сме с пари.
Тя погледна надолу и пръстите й се заиграха с лъжичката до чинията с десерта.
— Чувам, че три от компаниите ти са обявили банкрут.
— Временни затруднения — обяви самонадеяно той, като даде знак на келнера да му долее чашата. — И без това нямахме намерение да се занимаваме с хотели и ресторанти. Ама че тъп бизнес! Просто изчиствам всичко излишно, което наследих от тоя идиот Коневич.