— Току-що на още две банки бяха издадени държавни лицензи за обмяна на валута — продължи тя. — Вече имаш сериозна конкуренция.
— Много трябва да тичат, докато ме настигнат — отвърна той. — Няма да им се дам лесно.
— Вдигнал си комисионната на пет процента. Те взимат само два.
— Да, ама ние предлагаме по-добро обслужване.
По-добро обслужване — дръжки, сърбеше я езикът да му каже. Алчната глутница некадърни ченгета от КГБ, които Голицин бе назначил да управляват компаниите му, съсипваха с бясна скорост империята на Коневич. Направо беше страшно да се гледа. Един от тези кретени бе взел фаталното решение да прехвърли туристическия бизнес към нискобюджетна авиокомпания. Още първата група туристи бяха загинали на връщане в ужасна катастрофа, от която бяха останали само овъглени тела. Нещо повече — на пътниците бе обещана секс ваканция в Тайланд, а всъщност самолетът ги бе откарал в някакъв съсипан полски санаториум.
Строителният бизнес също потъваше стремглаво. Без името на Коневич върху официалните бланки нямаше никакви нови договори. А последният инцидент с наполовина построен небостъргач на външния градски пръстен, който се бе сринал зрелищно, затрупвайки десетина работници под отломките си и изпращайки още поне двайсет в болница, едва ли щеше да допринесе особено за възраждане на интереса на инвеститорите. Причина за трагедията бе невероятното по своя идиотизъм решение на един друг кретен да замени дебелите стоманени подпорни греди за кофража, които се изискваха по техническа документация, с по-евтини дървени талпи. С връзките си по високи места в следствието и прокуратурата Татяна успя да потули случая, но злото вече бе сторено. Половината строителни работници напуснаха още тогава, на мига, а останалите заплашваха със стачка.
Друг нещастник, поставен да управлява банката, бе пропуснал да забележи нарастващото несъответствие между възвращаемостта на държавните облигации и неговия собствен лихвен процент. Едно моментно разсейване, едно едва забележимо примигване на компютърния екран, и — хоп! — сто милиона загуба. Да не повярваш просто!
Списъкът на проблемите беше безкраен, ужасяващ и на всичко отгоре растеше главоломно. Фирмата за внос на автомобили бе изпратила петстотин мерцедеса седан в погрешни градове, като при това им бе поставила такава надценка, че цялата стокова наличност ръждясваше по складовете. Стоте кабриолета, доставени в Якутск — скован от вечен лед, заобиколен от трудови лагери град, бяха практически непродаваеми. Впоследствие въпросният олигофрен се бе оправдавал, че компютърната програма била прекалено сложна и го объркала.
Друг идиот, този път в бизнеса с арбитражни сделки, бе закупил две хиляди тона от най-скъпата желязна руда в историята на металургията, понеже бе разчел погрешно кода и я бе помислил за сребърна руда на изключително изгодна цена.
Ако нещата продължаваха в същия дух, след още няколко месеца от бизнеса на Коневич нямаше да остане нищо.
По силата на първоначалната договорка Татяна беше съдружник в „Обединени предприятия Голицин“ — в условия на пълна анонимност, разбира се — и случващото се я изпълваше с тиха ярост. От самото начало Голицин бе поискал ликвидните авоари на Коневич за себе си. Идеята била негова, планът за осъществяването й — също; всичко било извършено под неговото вдъхновено ръководство, ето защо имал право на своето незабавно възнаграждение. Тогава тя нито бе отхвърлила исканията му, нито дори се бе опитала да спори с него — нещо, за което сега искрено се разкайваше. Като погледнеше назад, бе постъпила извънредно наивно. Като глупачка. Но откъдето и да го гледаше, навремето собствената й печалба възлизаше на около петдесет милиона дялово участие в процъфтяващи дружества, като имаха всички изгледи за една-две години да се удвоят или утроят. Тогава това й се бе видяло повече от щедра компенсация за труда й.
Сега вече се съмняваше, че би могла да се отърве от акциите си на каквато и да било цена. По-интелигентните инвеститори отдавна бяха закрили сметките си в банката на Голицин; дори глупаците вече бяха започнали да изтеглят парите си от нея. Трупаха се искове за некачествено изпълнение и небрежно обслужване; за нарушени обещания, неизпълнени доставки и пропуснати срокове; опечалените роднини на онези злощастни туристи, изгорели като факли в летящия ковчег, нает от олигофрените на Голицин, също нямаха намерение да ги оставят на мира. Кой би могъл да каже каква ли поредна катастрофа дебнеше да ги връхлети? Тя нямаше приятели сред съдийското съсловие, но затова пък познаваше много адвокати, които наблюдаваха с нарастващо внимание „Обединени предприятия Голицин“. Мисълта за предстоящите съдебни дела ги караше да точат зъби.