Но Татяна беше реалистка. Тя с нищо не бе в състояние да промени нещата. При цялата си интелигентност и злодейска изобретателност Голицин нямаше нито таланта, нито търпението да се занимава с бизнес. Що се отнасяше до главорезите, които работеха за него, те бяха толкова годни да управляват компании, колкото тригодишно дете да си играе с ядрени бойни глави. Едно бе да изтръгваш ноктите на политически затворници, а съвсем друго — да изкараш печалба от недоверчиви клиенти.
— Аз се свързах с Коневич — каза тя почти шепнешком.
— Моля?!
Тя се наведе напред.
— Чу какво ти казах, Сергей. Свързах се с Коневич. Изпратих един служител от Министерството на вътрешните работи да му направи делово предложение.
— Ти какво, може би не ти е мил животът? Нямаш никакво право да предприемаш солови инициативи!
— Моля да ме извиниш, но… го направих от загриженост за общите ни интереси. — Дори актриса като нея не бе в състояние да придаде на думите си нужната искреност.
Голицин почервеня, очите му се присвиха гневно.
— Ако обичаш, отговори ми на един въпрос, Сергей. Каква лихва получаваш от банките, където си скътал парите си?
— Не е твоя работа.
— Няма да те заболи, ако ми кажеш. Колко?
— Това са много пари. Купища. И малко лихва е все нещо.
— Ако са в швейцарска банка, взимаш около процент. Така ли е?
— Горе-долу — озъби се Голицин. Не че един процент от двеста и петдесет милиона беше нещо, от което можеше да се срамува. Освен това човек не избира швейцарска банка заради лихвата.
— А какво би казал, ако Алекс Коневич можеше да ти ги удвоява на всеки две-три години? Той е гений. Разбира се, при съответните предохранителни мерки. Няма и да се докосва до парите ти. Срещу малък дял от печалбата можем да купим златните му пръсти.
— Не ме интересува.
— Защо? Защото печелиш страхотно от „Обединени предприятия Голицин“ ли? — попита тя с ехидна усмивчица.
За миг той се запита точно какво и колко знае Татяна. Очевидно знаеше твърде много, ако се съдеше по нахакания й тон. Той отпи солидна глътка уиски, след което си призна:
— Действително имаме някои временни затруднения.
— Ники знае ли за тях? — попита тя, забивайки по-дълбоко ножа. — Той също е съдружник, доколкото знам.
Голицин махна небрежно с ръка, сякаш този дребен факт не го притесняваше ни най-малко. Самият факт обаче, че тя повдигаше въпроса, никак не му беше приятен. Ники определено не беше съдружник, когото бе здравословно да изненадаш с лоши новини.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита злобно той.
— Две неща. Първо, Коневич е много печен в правенето на пари — започна тя. Намекът беше повече от прозрачен: Голицин и неговата банда идиоти бяха в състояние да превърнат златото в кал. — Второ, ако го привлечем на работа при нас, той става наш. В никакъв случай няма да иде да ни издрънка, защото няма да е в негов интерес. Ще ни стане съучастник.
— Къде се намира той?
— В Ню Йорк.
— Това е голям град. Къде точно?
— Не знам със сигурност.
Голицин знаеше, че тя лъже. При нея всяка втора дума беше лъжа.
— Ако не знаеш, как успя да се свържеш с него?
— Какво значение има? Приемаш ли или не?
— Какво ще получиш ти, ако приема?
— Разумен дял от печалбата. Не прекомерно голям. Да кажем, трийсет процента. В края на краищата идеята е моя.
Голицин прекрасно разбираше какво си е наумила тя. Искаше да докопа парите му. Неговите милиони. Най-напред щеше да се сдуши с Коневич, после двамата щяха да намерят начин да го оберат до шушка.
Е, хубаво. Голицин също знаеше какво иска. Повече от всякога, повече от всичко той желаеше смъртта на тоя хлапак. Искаше го мъртъв. Просто умрял, вкочанен, изстинал. Фактът, че съсипваше компаниите му — а той ясно чуваше подмятанията и злобния кикот около себе си, — само го караше да ненавижда Коневич още повече.
Той се облегна назад и си пое дълбоко въздух на няколко пъти, за да проясни мозъка си. Може би да убие Коневич все пак би било грешка. Може би се бе поддал на емоции и се държеше незряло, късогледо. Всъщност да го привлече на своя страна наистина беше велика идея. С всеки изминал момент при мисълта за това му ставаше все по-добре — нека да остави гения да удвои и утрои богатството му, нека да му помогне да си изцапа ръцете, а ако Коневич си позволи макар и един грешен ход, ще намери начин да го ликвидира така, че да го унижи за последно. Защо пък не?