Да го убие беше най-лесното.
Той попита с привидно безразличие:
— И как реагира Коневич на офертата ти?
— С интерес. Постави някои свои искания. Не се безпокой, знам как да се оправя с него.
— Е, добре — изръмжа Голицин. — Действай. Сключи сделката. Да видим какво ще излезе от тая работа.
15
Началото на октомври 1993 г.
Минаваше полунощ, а Елена лежеше будна в леглото и опресняваше английския си, гледайки стар американски уестърн по телевизията. В един момент престрелките бяха прекъснати от не по-малко досадна реклама на паста за зъби и тя превключи на Си Ен Ен, колкото да хвърли бегъл поглед на случващото се по света. Двамата с Алекс бяха в апартамента си в „Плаза“, брояха дните и очакваха обаждане от шефа на Воронин, който и да беше той.
Изведнъж тя се пресегна през леглото и разтърси съпруга си, който бе задрямал.
— Алекс, гледай какво става!
Алекс надигна глава, протегна се, хвърли поглед към екрана и замръзна. Колона танкове бяха заели позиции и бълваха залп след залп по неугледната сграда на руския парламент. Горните етажи бяха в пламъци. Снаряди се забиваха във фасадата, дъжд от стъкла и отломки се сипеха по бетонния плочник отдолу.
Гласът на невидимия кореспондент коментираше зад кадър с театрален тон:
— Върховният съвет, както все още е известен руският Конгрес, преди седмица гласува решение за освобождаването на Борис Елцин от поста президент на Русия и за замяната му с твърдолинейния вицепрезидент Александър Руцкой. Само преди няколко часа в същата тази сграда Руцкой подписа указа, с който се обяви за президент. Конфликтът между двамата продължава вече няколко месеца, като крайнодесните и комунистическите депутати, контролиращи мнозинството в парламента, за начало приеха закони, ограничаващи до голяма степен правомощията на Елцин и спъващи реформите му, а сега и решение за неговото отстраняване. През последната седмица в столицата се наблюдават изолирани престрелки. От днес Русия има двама президенти. А с последните развития на обстановката… на карта е заложена самата демокрация в страната.
Елена вдигна телефона, позвъни на румсървис и поръча две кани силно кафе с указания на всеки час да им се носи още по една кана, до второ нареждане. Драмата, за която световните телевизии непрекъснато предаваха все нови и нови факти, продължи през цялата нощ. Алекс и Елена не отлепяха очи от екрана. Отпиваха кафе, дъвчеха сандвичи, мълчаха и гледаха като хипнотизирани. Частите, обкръжили Парламента, бяха подразделения на Министерството на вътрешните работи, а танковете, които с такава наслада обстрелваха сградата, бяха доставени от армията.
Вътре в сградата вицепрезидентът Руцкой и неговата банда размирни депутати, подкрепяни от орди въоръжени мутри, се бяха окопали за последен бой. За втори път през последните години бъдещето на Русия зависеше от изхода на ожесточена схватка около същата тази сграда. Този път обаче ролите бяха разменени: вместо Елцин да показва среден пръст на старата кремълска гвардия, средният пръст беше насочен към него, а той бе изпратил танковете да смачкат опозицията.
В седем сутринта телевизионните камери показаха как Руцкой и унижените му съзаклятници вдигнаха бялото знаме и излязоха от все още горящата сграда само за да бъдат оковани в белезници, натикани в камионетки и откарани в затвора.
Американският президент незабавно излезе с официално изявление, възхваляващо тази забележителна победа на демокрацията — един болезнен, но крайно необходим ход от страна на неговия скъп приятел Борис.
От този момент нататък екранът се задръсти от говорещи глави, които — както обикновено ставаше в такива случаи — съумяваха с мазен глас и желязна убеденост да наговорят дивотии, нямащи нищо общо с действителността. Някакъв посивял авторитет с дебели стъкла на очилата направи аналогия с неуспешния мюнхенски пуч на Хитлер. Друг коментатор изкукурига възторжено, че Елцин бил Ейбрахам Линкълн на своята епоха — решителен и принципен държавник, който не се поколебал да встъпи в смъртна схватка със самия дявол и да го нарита едно хубаво по задника. Русия била спасена, демокрацията възтържествувала, Елцин бил героят на нашето съвремие — това бяха преобладаващите заключения в света на телевизионните мрежи.
Алекс наблюдаваше всичко това с нескрито отвращение.
— Тия хора нямат никаква представа какво се случи току-що — прошепна той на Елена, която гризеше замислено филийка препечен хляб.