— Твоето великодушие ме просълзява.
— Знам. И така, Алекс, приемаш ли или не?
Алекс погледна внимателно Елена, която си почиваше на леглото, прехапала устни, като се опитваше да изглежда незаинтересована, готова да подкрепи всякакъв негов избор, но това престорено безразличие никак не й се удаваше.
Дошъл бе моментът на истината: да приеме или да откаже? Да или не?
— Не — отвърна без колебание той.
— Не бъди глупак. Предлагам ти страхотна сделка.
— Страхотна за теб. За мен вони.
— Помисли си малко, Алекс. Успокой се и разсъждавай като бизнесмен, бъди разумен. Ти дори представа си нямаш колко сме силни, нали? Колко лесно можем да те достигнем.
— Ще рискувам.
— Ще съжаляваш. Повярвай ми, аз ще…
— Бих ти казал, че ми беше приятно да си побъбрим, но няма да е истина — прекъсна я той и затвори телефона.
В мига, когато Алекс положи слушалката, Елена я вдигна и мигновено позвъни на хотелската централа.
Нейната нова приятелка Амбър, главната телефонистка, живееше с някакъв мъж, който по случайност работеше за телефонната компания, обслужваща хотела. Амбър й обеща след малко да й съобщи телефонния номер, от който бе дошло позвъняването.
Само след минута тя действително й продиктува номера, който Елена припряно записа върху бланка на хотела. Алекс го взе, прочете го внимателно, после го пъхна в джоба на панталоните си.
Елена приседна на ръба на леглото, обзета от тихо задоволство, че съпругът й е отказал офертата. Макар и гениален във всичко, свързано с бизнеса и правенето на пари, Алекс нямаше никакви шансове срещу тези хора. Тя се надяваше досегашните му успехи да не са му размътили главата. В края на краищата те се дължаха на сляп късмет и на обстоятелството, че враговете му го бяха подценили. Това нямаше да трае вечно. Освен това в плановете си за реванш той бе разчитал на Борис Елцин — болезнено амбициозна личност, на която тя нямаше пълно доверие. За Алекс Елцин все още беше борбената фигура, дръзнала еднолично да се изправи срещу диктатурата и да проправи пътя на демокрацията в Русия. Елена беше убедена, че тази сляпа вяра не позволява на съпруга й да види реалните му недостатъци. Освен това Елцин беше политик, в добрия и лошия смисъл на тази дума. Той бе хванал тигъра за опашката, а тигърът беше разярен и гладен.
За да засити този ненаситен глад, Борис на драго сърце би хвърлил Алекс в зиналата му паст.
— И така, какво ще правим сега? — попита Елена.
— Ще наемем частен детектив в Москва. Познавам един, Михаил Бердяев, който винаги ми е вършил добра работа. Изключително компетентен, при това дискретен. Имам му пълно доверие.
— Знам, че Михаил е много добър, но какво точно целиш да постигнеш?
— Ще разберем едва когато той се разрови и научи нещо повече. Може би това ще ни помогне, а може би не. Поне ще имаме нещо, за което да се хванем.
— Ти искаш ли да си възвърнеш компаниите?
Той поклати тъжно глава.
— Явно отдавна не си чела бизнес новини в интернет. Онова, което е останало от тях, не струва нищо. Голицин е затънал в собствената си некадърност. В банковото дело всичко се основава на взаимно доверие. За два месеца той успя да съсипе всичко, което бях изградил.
— А какъв тогава е смисълът да наемаме Михаил?
— Искам да науча повече за тези хора.
— Това ще отнеме време. Може би много. А какво ще правим ние сега?
— Тръгваме. Незабавно.
— Отново ли сме в беда?
— Да, и то голяма. Офертата, която тази жена ми направи, бе окончателна. В края на разговора ни тя започна да ме заплашва.
— И ти ли си толкова уплашен, колкото и аз? — попита тя.
— Парализиран съм от страх! — призна Алекс.
Той отиде до гардероба, извади куфарите и пътните им чанти и ги пренесе до леглото. След половин минута двамата вече си събираха багажа.
— А сега какво? — попита Елена.
— Наемаме адвокат и подаваме молба за политическо убежище в Америка. Имам напълно легитимен повод. Ако се върна в Русия, ще ме убият.
— Ставаме американци, така ли?
— Защо не, Америка е страна на имигранти. Ние сме млади и можем да се приспособим. Какво ще кажеш?
Елена тъкмо се мъчеше да сгъне една от полите си — червена с множество дребни плисета, които не се поддаваха на усилията й.
— Тук е различно, но… мисля, че ще ми хареса — каза тя предпазливо и донякъде тъжно. До момента така и отказваше да повярва, че са напуснали Русия завинаги. Самата мисъл да скъсат окончателно с предишния си живот я разстройваше дълбоко.
— Може би предпочиташ да идем другаде?
Тя поклати глава. Родителите и приятелите й щяха да й липсват болезнено. Наред с това, разбира се, нямаше да й е лесно да свикне с особеностите на Америка — с небрежно-фамилиарните обноски на хората, с непринудения им начин на общуване и навика им да се месят един на друг в личния живот; пък и чувството им за хумор беше едно такова… Но тя обичаше Алекс, влюбила се бе в него от мига, в който за пръв път го зърна, и инстинктите й подсказваха, че Америка е мястото, където и двамата можеха да бъдат истински щастливи, да се реализират, да се чувстват в безопасност.