Мястото беше нещо като клуб, посетителите се отнасяха приятелски един към друг и всичките се познаваха. Рашад заговори една пълна блондинка от английското посолство, която на бърза ръка разкопча горните копчета на ризата му и напъха ръката си вътре, докато си бърбореха. Хората се разотиваха, барът почти се изпразваше; после идваха други и той пак се напълваше.
Норман си свали шапката и показа на Рашад деветнайсетте шева, избродирани върху главата му, там, където го бе ударил един пиян израелец. — Норман го бе помолил да напусне заведението, а той се бе върнал с някаква дъска от строежа на ъгъла, Норман пазеше дъската, окачил я беше над бара. Той каза, че израелецът отдавна е изтрезнял, но все още се намирал в болницата „Асута“. Поприказваха си и за това, как ирландците се наливат, докато за евреите е непривично, с изключение на онзи от „Асута“. Пред Рашад непрекъснато изникваха все нови и нови чаши с уиски. Крие му разправяше, че Норман черпи или Дейв и разни там други хора. Рашад обеща на някакъв, дето нищо не му се разбираше от приказките, че ще го посети в неговия град в Уелс, чието име Рашад дори не можеше да произнесе. А и никак не беше сигурен, дали знае къде е Уелс.
Пехотинецът го представи на друг пехотинец, слаб, тъмнокос сержант от американското консулство в Ерусалим, някой си Реймънд, с мексиканско презиме и Рашад ги гледаше как седяха рамо до рамо на бара, а адамовите им ябълки подскачаха, докато си пиеха халбите тъмно пиво. Дейвис беше минал от бърбъна на бира. Като ги слушаше, струваше му се, че се карат. Пехотинецът от Ерусалим подаде на Дейвис връзка ключове за кола после каза: Не, не е донесъл пушката си. Трябвало ли е? Той откъде да знае, че Дейвис я иска. Дейвис отвърна, че му бил казал. Как можеше да отиде на лов за птици без пушка? Пехотинецът от Ерусалим го сряза, че говори глупости, че не му е казвал. Нищо не му е казвал, за никаква пушка. Норман приближи до тях и попита: „Само пушка ли ти трябва?“ И какво още? Патрони? Имал една, която Дейвис можел да използва, красавица, струвала 3000 долара и била купена в Германия. Човек трябвало само да я насочи и това е. Норман даде знак на Крис да ги почерпи, взе си кампарито със сода и се отдалечи, като нагласяше шапката си.
Рашад пак седна до Дейвис.
— Казваш, че утре заминаваш?
— За около десет дни.
— Къде отиваш?
— Не знам. Сигурно на юг.
— За какво ти е притрябвала пушка?
— За птици. Малко лов на птици.
А може би беше нещо, което той наричаше „лов на птици“. Може би му трябваше пушка, за да се пази. Рашад рече:
— Не бих имал нищо против да опозная природата из онзи край. Къде по-точно на юг?
Но Дейвис отново си приказваше с мексиканския пехотинец. Рашад го побутна по ръката и попита:
— Хей, искаш ли да отидем да си вземем нещо за ядене?
Дейвис отвърна, че по-късно ще си вземат малко китайска храна.
Рашад загуби двайсет лири (три долара) на игралния автомат. Загуби сто лири и в играта на стрелички срешу един от канадските войници на ООН-то, същият, с когото се беше запознал в бара на „Хилтън“ предишната вечер — глупакът го тупаше по рамото и се хилеше, все едно че бяха приятели от край време.
Рашад се настани в едно от сепаретата. Младите дългокоси израелки го заглеждаха заради начина, по който се беше изтегнал, качил единия си крак върху пейката. Проклетият тип от Уелс, на когото нищо не му се разбираше, защото говореше английски все едно че му беше чужд език, отново се домъкна при него с две питиета и пак започна да го залива с думи, докато Дейвис и другият пехотинец от Ерусалим продължаваха да си говорят на висок глас и да се смеят.
Влезе мършаво момче, с вид на уличен джебчия. Израилтянин или може би арабин. Рашад не можеше да определи точно произхода на това кльощаво момче, но му изглеждаше познато. Големи смешни обувки с високи токове и евтино яке от изкуствена кожа. То отиде при Дейвис — всички в бара по някое време току се отбиваха при него, и си поръча кока кола, докато нещо му разправяше, някаква дълга история. Дейвис слушаше и накрая кимна, като каза нещо. Само преди малко, докато бъбреше с другия пехотинец, се смееше, и се правеше на клоун. А сега, като слушаше мършавото момче с вид на арабин, беше станал мълчалив, сериозен и никак не му личеше, че е пил. Рашад не можеше да си спомни, къде беше виждал преди момчето. Нямаше значение. То си тръгна, а Дейвис продължи да пие.