Или щеше да успее, или нямаше. Обади се в хотел „Пал“, помоли да го свържат с г-н Банди и тогава гласът на Тали каза: „Кен?“
— Спокойно — рече Розен. — Засега не произнасяй името ми. Аз съм твоят приятел или майка ти, разбра ли?
— Къде сте? — гласът й беше тих.
— В бърлогата. С Мел ли си? С г-н Банди?
— Той е в банята — после Тали бързо заприказва — при него дойдоха двама. Заплашиха го. Не знам кои бяха, но приказваха разни неща за вас и задаваха въпроси…
— Добре — прошепна Розен — успокой се. Как се казваха?
— Не знам. Г-н Банди рече… отначало той се страхуваше, когато бяха тук и го заплашваха. Но след като си отидоха, вече не се страхуваше. Стана друг човек. Каза… нещо ужасно.
— Какво каза?
— Каза, че искат да ви убият — гласът й съвсем се сниши. — Той излиза от банята…
Розен дочуваше водата от тоалетното, казанче.
— Парите пристигнаха ли?
— Да, но този път са повече.
Той едвам я чуваше.
— Какво? Колко повече?
— Две…
— Добре, Тали, кажи му, че съм аз и не се притеснявай.
Чу я да му съобщава, извръщайки се от слушалката: „Г-н Розен е на телефона.“
Розен седеше на стола в полутъмната стая, а отвъд градината, Яфа гейт тънеше в светлини. Той погледна часовника си. Десет и четвърт. Запали цигара и се почувства готов за уводните думи на Мел. В ума му се стрелна: ако никога не си го харесвал, тогава защо си го наел?…
— Боже мой, Рози, човече, ужасно се притесних. Надявах се, че ще се обадиш още след обед.
— Не знаех, че е трябвало — отвърна Розен.
— Нали са ти казали. Самолетът ми пристигна в един и трийсет и пет по обяд. Седя си аз тук и се притеснявам.
— Как беше полетът, Мел? Предполагам, че се чувстваш малко изморен.
— Рози…
— Мел, чакай малко. Рос… Розен… може даже и Ал. Но никакъв Рози, ясно ли е?
— Извинявай. Боже мой, за какво си седнал да се притесняваш. Джийн Валенцуела беше тук.
— Продължавай — отсече Розен.
— Искам да кажа, че беше тук, в тази стая. Търси те.
— Мел, някой се опита да ме прегази и изстреля по мен пет куршума. Да не смяташ, че е човек от улицата.
— Искам да кажа, че той влезе тук и попита: „Къде е Рос?“ Без всякакви увъртания.
— След като самият аз вече знам, че ме търси… — възрази Розен. — Не, остави това, Мел, искам да чуя какво каза той.
— Попита ме, искаше да знае, къде си. Отговорих му, че нямам представа. Казах, че съм дошъл да се видя с теб по работа, но вече не съм сигурен, дали ще влезеш във връзка с мен.
— По каква работа, Мел? Казваш, че искаш да ме видиш по работа.
— Не е нещо, което можем да разискваме по телефона, имам предвид в подробности. Искам да те видя — както казах и на тях, това е причината да съм тук — но като знам обстоятелствата, мисля, че ще трябва да почакаме. Наблюдават ме като соколи, следят всяка моя крачка.
— Утре е денят за плащане — рече Розен. — Чудех се дали са пристигнали?
— Да, пехотинецът ги донесе.
— Ти погледна ли дали са всичките?
— Да, нещата са наред. — Мел се поколеба. — Всъщност този път са повече. Доста повече.
— Защо? — попита Розен.
— Боже мой, никога не съм чувал някой да пита, защо му дават повече пари?
— Мел, защо ще получа повече?
— Както ти казах, Рози, искам да седнем и да си поговорим. Но не можем да го направим по телефона. Сега трябва да решим как да ти предадем парите.
— Защо не ги донесеш? — рече Розен. — Тъкмо ще си поговорим.
— Точно това не мога да направя — избърбори Мел, — те са по петите ми. Щом сляза във фоайето, виждам Валенцуела да седи и да чете вестник.
— Какво ще направиш, Тали ли ще изпратиш?
— Рози, ти къде си? В Тел Авив ли?
— Не искам да ги донася Тали — отсече Розен, — тя не е в играта.
— Боже мой, аз също не съм — възрази Мел. — Опитвам се да ти помогна за нещо, което съвсем не ми е работа, а си е единствено твой проблем. Кажи ми къде си или къде ще бъдеш и ще намеря начин да ти ги предам, без да изпращам Тали.
— Пак ще ти се обадя — отряза Розен.
— Чакай малко… кога?
— Утре, по някое време. — Той затвори.
Розен запали още едва цигара и седна близо до прозореца, от който се виждаше Стария град. Все още му беше пред очите съдебната зала на Детройтския федерален съд в най-големи подробности, все още виждаше как Джийн Валенцуела и Хари Манза влизат с адвокатите си. Валенцуела, с масивния си заплашителен вид, останал му от времето, когато е бил спортист, а после надзирател по строежите на Хари Манза: под разтворената му яка се виждаше тениска, а косата му беше късо подстригана, нещо като шапка над втвърдения „мускул“ в главата му, който издаваше ограничена мисъл. Нямаше обноски, нямаше въображение. Спомни си как, когато отборът на Валенцуела беше загубил и един независим съдия се беше опитал да поприказва с него и да му обясни някои неща, Валенцуела го беше изслушал, а после го беше пребил от бой, след което запали яхтата му. Тогава това беше част от работата на Валенцуела. Но сега беше лично.