— Ето те и теб. Как си, сержант? Какво бих могъл да ти предложа?
Дейвис се обърна към Мел Банди, който тъкмо влизаше през вратата, свързваща двете стаи. Днес изглеждаше по-различно, с розово лице, измит, дойде чак при него, за да се ръкува, като се опита силно да го стисне с дебелата си ръка; миришеше на нещо приятно, целият беше облечен в светлосиньо — светлосиня риза с яка, каквито носеха кинозвездите, светлосини панталони, бял колан и бели мокасини с малки златисти верижки.
— Най-сетне се нанесохме — каза Мел. — Какво да ти налея?
— Една бира, ако може — отвърна Дейвид.
— По дяволите. Само това нямаме. Тали, обади се на „обслужване по стаите“. Поръчай няколко бири за сержанта.
— Не, няма нужда, Ще пия каквото и да е.
Мел отиде до бюрото, което бе превърнал в бар и започна да прехвърля бутилките, а докато се навеждаше, за да извади лед от хладилника, напъхан под бюрото, им предложи цялото величие на дебелия си задник.
— Откъде си, сержант? Долавям някакъв акцент.
Дейвис каза, че е роден в областта Харлан, щата Кентъки, но когато бил на шест години, се преместил. Баща му загинал при злополука във въглищна мина. Бяха се преместили — той, майка му и сестра му, да живеят при леля му, която имала ферма в областта Шелби. Намирала се горе-долу по средата между Лексингтън и Луисвил. Тали и момчето Мати го гледаха и си нямаха представа за какво говори. Ходил една година на училище в Синсинати, но после се записал в пехотата в Луисвил. Боже мой, като се слушаше какво приказва, стори му се толкова скучно. Чувстваше как, докато Мел му подаваше чашата, останалите му се надсмиват.
— Чист стопроцентов бърбън от Кентъки. Какво ще кажеш?
Като че ли кой знае с какво го черпеше, а течността, от която Дейвис отпи, беше с цвят на пикня. Мъжът явно нямаше за цел само да си побъбрят. Той искаше нещо. Питието все пак си го биваше, а всички тези официалности приличаха на нещо като поздрав с бърбън. Адвокатът не предложи нищо за пиене нито на Тали, нито на момчето. Наля уиски на себе си и седна на дивана, като протегна единия си крак. И чорапите му бяха светлосини. Дейвис се отпусна на стола до прозорците. Не бързаше, но ако онзи продължаваше да се мотае, щеше да му каже, че бърза. Беше петък, единайсет и половина, а той трябваше да седи тук с този мъж. Тали беше притихнала в очакване на нещо; момчето се беше свило в стола си, пъхнало десния си юмрук в лявата длан.
Дейвис погледна към Мати и го попита:
— Не искаш ли нещо за пиене?
— Не… нищо — изпъна се непохватно момчето и поклати глава.
Добре, поне беше опитал. Дейвис насочи поглед към светлосиния адвокат.
— Чакаме ли нещо?
— Всъщност, чакаме да се обадят по телефона — отвърна Мел — но първо искам да ти обясня някои неща.
Адвокатът беше в течение на събитията и затова диктуваше положението.
— Аз съм в отпуск — рече Дейвис.
— Значи разполагаме с време. Чудесно.
Дейвис нямаше предвид това.
— Багажът ми е в колата. Приготвил съм се за тръгване. По дяволите, пак не прозвуча както трябва. — Искам да кажа, имам си планове. Заминавам.
— Знам — каза Мел, — искам само да предадеш един пакет.
— Къде?
— Всъщност, точно това чакаме да узнаем. Харесва ли ти питието?
— Бих пийнал още едно.
Мел стана й отиде с чашите до бара.
— Спомняш си, нали, за пакета, за парите. Ти ги предаваше на Тали, нали така? Тя е имала грижата да ги предаде след това където трябва. Досега така е било. Но този път искам ти да ги предадеш. Видя ги вчера, нали? Двеста хиляда долара? За тези пари става въпрос. — Мел говореше, обърнат с гръб към него, като приготвяше питиетата. — Ще ми се обади един човек, мой клиент. Ще ми каже, къде да му ги занесем. Ти отиваш там и му ги даваш. Той пък ми се обажда, за да ми потвърди, че ги е получил. Това е всичко.
Мед издърпа чекмеджето на бюрото и извади една пачка. После отиде при Дейвис и пусна пачката върху коленете му, докато му подаваше питието.
— Хиляда долара Става ли?
Дейвис я взе. Прехвърляше с пръсти стодоларовите банкноти. Видя как Мел, големият дилър, взима и своята чаша с уиски и сяда на дивана.
— Щом работата е толкова проста, защо ще получа хиляда долара? — попита Дейвис.
— Чудиш се къде е уловката ли? — Мел му се ухили. — Няма да те лъжа. Може и да се яви такава, има малка вероятност за усложнение, Но не и ако свършим работата, както трябва. Искаш ли да чуеш всичко отначало?