Дейвис запали колата и зави по Нордау.
— Целият този нощен живот, разните кръчми, като онази на Норман? Човече, много са приятни, но започват да ти дотягат. Май тогава с теб щяхме да ходим за китайска храна.
И така нататък. Рашад дърдореше Дейвис шофираше. Рашад се възхищаваше на колата и казваше, по дяволите, това нещо трябва да ги издуха всичките по пътя, даже и мерцедесите щяха да се влачат зад тях. Дейвис започна да се отпуска. От време на време, на светофарите, когато някой надуеше клаксона зад тях, Дейвис форсираше двигателя няколко пъти с натиснат съединител, заглушаваше онзи с клаксона, после го отпускаше и камарото излиташе от кръстовището. Детски игри, бензинът струваше долар и шейсет цента галона. На моменти това му харесваше, а пък чернокожият си умираше от кеф. Не беше чак толкова неприятен, когато не се опитваше да се прави на интересен и кротуваше. Чернокожият попита, дали чантата е всичкото, което Дейвис е взел със себе си. Тя беше на задната седалка. Дейвис отговори, че си носи и други неща в багажника. Някои списания, които му бе изпратила леля му. Рашад каза, че обича да пътува с малко багаж. Той отвори своята чанта, извади оттам едно кафийе в черно и бяло и си го сложи. Каза, че било страхотно и наистина си вярваше, че е страхотно. Опитваше се да бъде забавен и дружелюбен, но беше досаден.
На магистралата Хайфа Роуд Дейвис рече:
— Ще трябва да се отбия в Херцлия. Едно градче наблизо.
— Много ли ще се бавиш? — Рашад се засмя и свали кафийето. — По дяволите, като че ли има някакво значение, човече. Аз дори не знам къде отивам. Но ако искаш да се отървеш от мен, само кажи. Няма да ти се разсърдя. Ти беше много добър и аз оценявам жеста ти. Мисля, че след като снощи си по-бъбрихме и се запознах с приятелите ти, започнах да се чувствам и аз един от тях.
— Смятам, че няма да се забавя много — отговори Дейвис.
Глупав беше. Да омекне толкова, само защото е почувствал съжаление. Нищо повече не каза, докато не пристигнаха в Херцлия и не поеха по улиците, край които се редяха множество нови блокове.
— Търся Билу. Това е името на улицата.
— Не си ли идвал тук преди?
— Не, той не ми е приятел — каза Дейвис — трябва само да мина и да се видя с един човек за малко.
Розен чу колата, ревящия двигател. Излезе на балкона и я видя да влиза в паркинга отсреща: лимонено-зелена американска кола, която се открояваше сред по-малките европейски коли. Това трябва да беше пехотинецът.
Само че в колата имаше и друг. Розен се взря в шофьора с бялото кепе, който излезе, измъкна една чанта, затръшна вратата и тръпна към блока.
По навик Розен се дръпна навътре. Оттук също виждаше колата и човека, останал на предната седалка. Не можа обаче да види лицето му, докато той не спусна прозореца и не се приведе, за да погледне нагоре към сградата. Розен бързо се отдръпна още по-навътре.
Човекът в колата беше чернокож.
Не, не можеше да е същият, помисли си Розен. Този сигурно беше пак някой пехотинец или някой, който работеше в посолството. Като чу, че асансьорът, който се намираше малко по-надолу по коридора, се качва, той отново излезе на балкона. Негърът беше все още в колата. Ако това беше човекът от Натания, надали щеше да седи така със скръстени ръце. Розен отиде до вратата на апартамента и я открехна, после се върна до масата срещу вратата, върху която лежеше отворено дипломатическото му куфарче. Малкият автоматичен пистолет, който извади оттам, беше увит в салфетка.
Не беше сигурен, че човекът с кепето е пехотинецът на име Дейвис. Нито пък, че този човек идваше при него. Мина му през ума, че щеше да направи по-добре, ако беше изчакал, дообмислил нещата, ако беше избрал друго място. Това като че ли беше прекалено близо до Тел Авив. Бяха пристигнали за двайсет минути. Може би трябваше да се срещнат някъде в пустинята Негев. Те щяха да оставят парите и да си тръгнат, а той щеше по-късно да си ги прибере. Не трябваше да прибързва така. Онзи, не-познатият, вече чукаше на вратата…
— Казвам се Дейвис. Нося нещо за г-н Розен.
— Докажи ми, че се казваш Дейвис — рече Розен.
Той затвори куфарчето си. Дейвис видя пистолета, който беше насочен към него. Малък берета 32-ри калибър, със седем патрона. Не беше лошо оръжие, ако човек умееше да го използва.
— Вие ли сте г-н Розен?
— Дай да видя нещо с името ти.
Дейвис остави чантата на масата. Извади портфейла от джоба си, отвори го и протегна ръка към Розен, за да може да види личната му карта от пехотата. Много беше стар за Тали. Не можеше да си ги представи двамата да го правят Той можеше да й бъде баща. Дейвис се чудеше, дали да не му вземе, беретата, „Не, остави го.“ Човекът беше нервен и имаше защо.