Розен се замисли.
— Колко време смяташ, че ще ти отнеме това?
— Четирийсет минути. Ако г-н Банди е там и ги е приготвил.
— Ще ги приготви — рече Розен.
Той отиде до телефона, който се намираше на бара, отделящ кухнята от дневната. Набра някакъв номер и помоли да го свържат с г-н Банди.
Сега адвокатът щеше да бъде сдъвкан. Дейвис се радваше и нямаше търпение да чуе. Но не искаше да изглежда, че подслушва. Това не беше негова работа. Докато излизаше на балкона, чу Розен да казва: „Тали, дай ми Мел… Да, тук е. Всичко е наред.“ Гласът му беше спокоен; контролираше се, знаеше какво да каже. Дейвис го хареса. Опитваха се да го убият, а той все още се владееше много добре.
— Мел, получих бележката ти… Мел… — Розен слушаше. Не можеше да вземе думата.
Дейвис си представи как адвокатът, пъхнал ръка в джоба на светлосините си панталони, докато говореше, рееше поглед по стената.
Дейвис се загледа в лимоненозеленото камаро, в бялата лента — не беше забелязал, че лентата не минаваше през покрива, а само през предния капак и багажника. В колата, както изглеждаше, нямаше никой. Чернокожият, новият му приятел, не беше вътре.
— Мел, ти си прекрасен. Оценявам загрижеността ти… Разбира се че не, разбирам…
Дейвис беше учуден от тона на г-н Розен, от търпението му.
А, ето го. Чернокожият беше в края на паркинга до една кола и приказваше с някого вътре. Освен човекът зад волана отзад имаше още един или двама.
— Разбирам, Мел, че ти не искаш да протакаш… Мел, би ли направил нещо за мен? СЛОЖИ ПРОКЛЕТИТЕ ПАРИ В ЕДНА КУТИЯ И ГИ ДРЪЖ ПОД РЪКА… ВЕДНАГА!
Дейвис дочу, как Розен затръшна телефона.
— Готово — каза Розен, възвърнал спокойния си тон.
— Може би трябва да дойдете за малко — повика го Дейвис.
— Какво има?
— Познавате ли някой притежател на бяло БМВ?
Теди Кас седеше зад волана. Валенцуела беше отзад с притесненото или болнаво момче, Мати Харари, което беше скръстило ръце.
— Според него е на най-горния етаж — рече Валенцуела. — Номер 23 ли каза?
Мати кимна.
— Името му го няма на пощенската кутия, освен ако не е написано на иврит — съобщи Рашад — има малък асансьор и стълби, доста е тъмно. Мисля, че това е добре. Искате ли да ми дадете от онези неща в багажника?
— Когато си отиде пехотинецът — отряза го Валенцуела.
— А какво да правя, докато той излезе? — попита Рашад. — Ей така, да си стоя тук ли?
— Не, докато излезе, по-добре се навъртай някъде зад сградата — отвърна Валенцуела. — Така ще си помисли, че ти е омръзнало и си си тръгнал.
— А него какво ще го правим? — допита Теди Кас, като се извърна и кимна към Мати.
— Той ще дойде с нас и ще почука на вратата.
— Колата е същата — каза Розен, — даже се вижда как ламарината отпред е хлътнала. Кучият му син, с онова арабско нещо на главата.
— Той ми го показа — рече Дейвис. — Боже мой, и представа си нямах. А се опитваше да ми се хареса.
— Не те обвинявам — каза Розен.
Беше застанал далече от парапета, така че едвам виждаше БМВ-то над него.
— Откъде би могъл да знаеш. Може би… може да са те видели с Тали?
— Сигурно така е станало, във фоайето. А се спрях за не повече от минута.
— Да, и после чернокожият се качва в котата ти-каза Розен. — Мисля, че онзи отпред е младият с дългата коса. Не му знам името. Вал сигурно е отзад. Ако видиш някой, който да ти прилича на полицай в цивилни дрехи, това е Вал. Или пък някой с вид на шибан защитник от А футболна група или нещо такова.
— Чернокожият рече, че се казвал Камал Рашад.
— Да, сега всички имат едни такива много хубави имена — отвърна Розен, — араби от Алабама. По дяволите, не знам…
Той се обърна, за да влезе в стаята, но след това пак се върна на балкона.
Дейвис проследи с поглед негъра Рашад, който сега се отдалечаваше от БМВ-то, мина през няколко празни места, а след това зад няколко коли и се запъти към камарото.
— Розен, коя е вашата кола? — попита Дейвис.
— Онази черната до тротоара.
Беше черен мерцедес, с четири врати.
— Те знаят ли, че точно тя е вашата?
— Не вярвам, откъде биха могли да знаят.
Мерцедесът се намираше непосредствено до камарото. Можеха да изтичат, да стигнат до колите — и след това?…
БМВ-то само трябваше да даде на заден ход и щеше да запуши изхода им. От двете страни на улицата имаше храсти; невъзможно беше човек да се провре през тях, за да избяга. Е, можеше и да стане, но можеше и да се заплете.