Ако останеха тук прекалена дълго, онези от БМВ-то щяха положително да се качат, нали искаха да убият Розен, а и знаеха, че е горе.
Дейвис осъзна, че беше започнал да се вълнува. Това беше хубавото чувство. Даже не беше точно чувство, напрягаше се да измисли какво да направи, за да овладее положението. Или трябваше да бягат или да убиват.
Имаше и една друга възможност — да извика полицията.
Долу на паркинга е спряла подозрителна кола. И после? Някой израелски полицай щеше да пристигне с бялата си кола. Но ако онези — хората в колата долу — имаха сериозни намерения, сигурно щяха да застрелят полицая. Дейвис се опита да си представи, как се обажда в полицията, как започва да им обяснява по телефона на английски и се проточва цяла една дълга история.
Можеше да се обади в посолството. Да хване някой, който да говори иврит, да му обясни нещата и да го накара да се обади в полицията. Колко време щеше да отнеме това? Чернокожият отваряше вратата на камарото и вадеше оттам чантата си, като гледаше нагоре към сградата.
Те сигурно са въоръжени. Може и да станат нетърпеливи.
— Той с какво стреля по вас? — попита Дейвис. — Чернокожнят?
— Не знам. С някакъв пистолет.
Дейвис влезе в стаята и взе беретата.
— Зареден ли е?
— Да, проверих го — отговори Розен.
— Имате ли още патрони?
— В куфара са. И още един пълнител.
Дулото на беретата беше дълго девет сантиметра и едва се подаваше от ръката на Дейвис, докато държеше пистолета с пръст върху предпазителя.
— Можете ли да стреляте с него?
— Имам го, откакто съм дошъл тук — каза Розен.
— Питам, дали дупчите точно в целта — повтори Дейвис.
— Стрелял съм няколко пъти в пустинята.
Той сигурно не можеше и стената да улучи, но никога нямаше да си го признае.
— Доста шум вдига за размера си, нали? — каза Дейвис. — Мисля, че е по-добре, да направим нещо, отколкото да седим тук и да се чешем по задниците.
— Какво например? — попита Розен.
Нервен беше, но се владееше. Това беше добре.
— Нали искате да се махнете оттук? — продължи Дейвис. — Какво ще кажете да докараме полицията?
— Полицията ли? И какво ще им кажа, че онези долу ме дразнят? Слушай, ако им се наложи, те ще избият и полицаите. Мисля, че не разбираш какви хора са това?
— Казах да докараме полицията. Не съм казал да й се обадим и да им кажем нещо, което не можем да обясним — възрази Дейвис. — Ще дадем на вашите приятели малко време да се ометат. Така ще го направим, че вие да не се забърквате и да не трябва после да отговаряте на разни въпроси.
— Как?
— Вземете си парите и каквото още ще вземате, слезте долу и чакайте. Като ги видите да си заминават, внимавайте накъде ще тръгнат. Вие поемете в обратната посока.
— Ти къде ще бъдеш?
— Не се притеснявайте за мен. После, като се измъкнете, къде ще отидете?
— Боже мой, докато съм тук, не виждам как мога да отида където и да било; трима-четирима ме чакат долу…
— Хайде г-н Розен. Досега се владеехте — рече Дейвис, — няма да започнете да се паникьосвате. Кажете ми къде най-вероятно ще отидете.
— Предполагам, че в Ерусалим — отговори Розен, вече със спокоен тон, — в хотел „Кинг Дейвид“.
— Добре, по-късно ще ви се обадя, за да видя как сте.
Розен отново се беше намръщил и се опитваше да проумее нещо.
— Каквото и да правиш, то все влиза в хилядарката, която Мел ти е дал, така ли?
— Вие прекалено много се притеснявате за пари — отсече Дейвис.
Дейвис почака две минути на балкона с беретата, резервния пълнител и кутията с патрони, за да може Розен да слезе долу — видя, че чернокожия с чантата пак стои до БМВ-то; дългокосият шофьор беше излязъл от колата и стърчеше от другата й страна. После чернокожият се отдалечи и тръгна през тревата към страничната част на сградата.
Дейвис имаше вече план накъде ще стреля, а когато започна с беретата и внезапен пукот раздра тихия следобед откъм сенчестата страна на сградата — вече знаеше къде точно искаше да попаднат куршумите. Продължи да стреля равномерно, като първо накара чернокожият да притича обратно до колата, после одраска покрива й и принуди онзи, дългокосият, да залегне. Четири, три, две, още един. Извади празния пълнител и вкара другия с дланта на ръката си, като започна да стреля по асфалта около колата — надяваше се, че някой вече се е обадил в полицията — улучи вратите на няколко пъти, но внимаваше да не засегне двигателя или прозорците. Не искаше да развали колата и не искаше да нарани някого нарочно. И преди беше стрелял и убивал хора, които не познаваше, но сега целта му не беше да убива. Сега само хвърляше камъни по гаргите в полето, за да ги разгони оттам; не беше в Кхе Сан или Да Нанг или на кота 881. Презареди пълнителя и даде още три изстрела, после презареди и втория преди да изпразни първия и пак да го презареди. Чу сирените, пронизителният вой ставаше все по-силен. Изчака, за да даде време на онези в колата също да чуят сирените и да размислят, после изстреля още пет куршума. Колата се изнасяше. Изкушаваше се да изстреля един куршум по предното стъкло, но това можеше да обърка нещата, да ги забави. Сирените си вършеха работата, воят вече наближаваше от различни посоки. Изстреля още два куршума, смени пълнителя, стреля три пъти, докато БМВ-то се изнасяше и изпразни пълнителя в задните фарове, когато колата се стрелна по улицата и зави надясно.