— Пристигнах преди няколко минути. Първо ще се обадя на Мел, за да изясним някой неща.
— Бих могъл, ако искате, да се върна в Тел Авив — продължи Дейвис — да ви донеса парите.
— Не, наистина оценявам всичко, което направи за мен — отвърна Розен. — Но сам ще се оправям. Това си е моя грижа, нещо, с което непрестанно живея. Наистина ти благодаря.
— Мислех си, докато идвах насам — каза Дейвис. — Не смятате ли, че вашият адвокат — нали сам казахте, че изчаква да види, дали няма да ви убият, преди да ви е предал парите, та не смятате ли, че може и да им помага по някакъв начин? За да не се наложи да ви плаща?
— Но той не ми плаща — възрази Розен. — Парите са мои, от моята компания.
— Само че са в брой и името ви не е написано никъде — отвърна Дейвис. — Чудя се, дали пък не се опитва да ги задържи за себе си?
— Длъжен е да се отчете пред хората от компанията — отсече Розен. — Не може ей така да си ги присвои. Не, не мисля, че ще го направи.
— А ако нещата изглеждат, че ви ги е предал, а вие сте били убит след това — рече Дейвис. — Никой няма да знае какво се е случило с парите. Адвокатът ще твърди: „Представа нямам, аз му платих“ или пък „Изпратих му ги“. И никой няма да знае, че те всъщност са у него.
На другия край на линията последва мълчание.
— Не мога да си представя как ще го направи — отговори Розен. — Не мисля, че ще има толкова наглост, за да извърши подобно нещо. А после какво ще ги прави? Нали ще трябва да ги изнесе от страната?…
— А вие как ги внесохте? — попита Дейвис.
Отново последва мълчание.
— Не, не мога да повярвам.
— Е, вие го познавате по-добре от мен — рече Дейвис. — Само ми мина ей така през ума.
Това беше горе-долу всичко, което имаха да си кажат. Дейвис почака. Розен мълчеше.
— Ами тогава да ви пожелая късмет. Надявам се че ще се оправите.
След това трябваше да изслуша Розен, който отново му заразправя колко му е благодарен и това беше всичко.
Дейвис си донесе от колата няколко броя от списание „Куриер“ и ги сложи на масата. Щеше да си поръча още една бира и да провери резултатите от междуучилищното първенство по баскетбол в Кентъки, щеше да погледне менюто и да реши дали да вечеря тук. Скоро трябваше да се погрижи и за стая в някой хотел.
Шелби Каунти 74, Аполо 68
Падука Тилгман 75, Мак Крийри Каунти 60
Едмънсън Каунти 77, Бетси Лейн 72
Хенри Клей 77, Балард 74
Блу Девилс победили Балард Бруинс, миналогодишните шампиони…
Харисън Каунти 75, Грийн Каунти 54
Щом онези преследваха Розен, а него го беше страх, че ще го убият, тогава защо не избяга?
Кристиан Каунти 67, Ашланд 63
Шоуний 85, Клей Каунти 67
— Ти какво би направил, ако беше на мястото на Розен?
Остана няколко минути, загледан в колите, които минаваха покрай него в полумрака и обикаляха парка, после стана, остави две десетачки на келнера и си тръгна. Щеше да си вземе нещо за ядене в Ерусалим.
Човекът на рецепцията в хотел „Кинг Дейвид“ се върна и каза, че съжалява, но г-н Розен не фигурира сред гостите им.
Дейвид му съобщи името си и допълни:
— Ще бъда ей там. Виждате ли онези столове до прозореца?
Бяха изминали петнайсет минути, когато Розен дойде при него, минавайки през слабо осветената част на фоайето. Дейвис се беше изтегнал с изпънати крака, бялото му кепе се беше смъкнало ниско над очите. Розен придърпа един стол и седна, като гледаше през прозореца към осветените сгради на Стария град.
— Мисля, че току-що говорихме по телефона.
— Последния път, когато бях в този хотел — каза Дейвис, — Кисинджър бе пристигнал, за да се срещне с Рабин. Някои от нас бяха доведени тук, за да подпомогнат охраната.
— Беше през август — рече Розен. — Спомням си, оградили бяха цялото това място с въжета — даже и басейнът не можеше да се ползва, в случай, че жена му решеше да поплува. Разкараха всички гости от последните два етажа. Все хора с резервации — направо ги изритаха. Управителят тогава ми каза: „Съжалявам за притеснението, г-н Розен. Уредили сме да се преместите в една стая на третия етаж.“ А аз му отюворих: „Г-н Финк, недейте така. Вие сериозно ли говорите? Живея тук от две години и половина, харча около двайсет хиляди лири месечно, а този тип идва веднъж или два пъти в годината и искате да ми вземете апартамента и да го дадете на някакви правителствени лакеи? На някакви си шибаняци от охраната?“ И добавих: „Г-н Финк, това световноизвестният хотел «Кинг Дейвид» ли е или второкласен мотел?“ През цялото време, докато Кисинджър беше тук, в стаята ми имаше човек от специалните служби, но не се преместих.
— Аз пък бях във фоайето, ей там до рецепцията — рече Дейвис. — Всички бяха застанали мирно, целият обслужващ персонал и почетните лица. Кисинджър влезе, заедно с военния адютант на Рабин и с няколко от своите помощници. Застана ей там и започна да се оглежда. За момент настъпи пълна тишина. И точно тогава в тишината някой пръдна.