В асансьора Рашад попита:
— Какво мислиш?
— Мисля, че с него има още някой — отговори Валенцуела. — Не искам да го правя по начин, който мога и да избегна. Но ако не мога, ако при него се намира някаква кучка, която постоянно ще върви по задника му, толкова по-зле за нея, нищо не мога да сторя.
— Може да е пехотинецът? — предположи Рашад.
— Надявам се да е така — каза Валенцуела.
— Не чу ли? — попита Еди.
— Сигурно е камериерката — отвърна Розен.
Той отвори вратата към дневната и за момент се заслуша.
— Много обичат да влизат и да оправят леглото, докато си още в него.
— Сигурен ли си, че беше камериерката?
— Е, не беше този, с когото трябваше да се срещна, този, за когото ти споменах. Имаме си сигнал.
— Нещо не е наред — рече Еди. — Нищо не разбирам. От кого се криеш?
Беше много сладка, като се намръщеше, като се понацупеше. На четирийсет години и отгоре, а направеше ли някоя мила муцунка, знаеше, че човек не може да й устои. Тя беше още по-почерняла отпреди, а белите завивки подчертаваха тена й.
— Казах ти — продължи Розен, — притеснява ме един, с когото не искам да си имам разправии… един продавач на застраховки. — Добре го измисли. — Нали се сещаш какви са? Не приемат откази.
Тази сутрин Розен беше със светлосивите си найлонови наполеонки. Вчера не беше нито обядвал, нито вечерял и се усещаше много изтънял, нямаше нужда да си гълта корема. При първото почукване вътрешно бе подскочил, но после се беше успокоил и дори влезе в банята, за да си измие зъбите. Върна се в леглото и много нежно притегли Еди към себе си. Тя и сутрин изглеждаше добре.
— Слагаш ли си ролки?
— Не и когато косата ми е толкова къса. Когато е по-дълга, отивам на фризьор.
— Харесваш ми така. Жена ми си слагаше розови ролки и мрежичка за коса.
— Значи си женен?
Тя понечи да стане и му се наложи да я задържи.
— Това беше, когато бяхме женени. След като дойдох тук, разведе се с мен. Нямаше никакви взаимни обвинения, никакви разправии, споразумяхме се дори за парите. Тя не би издържала и една седмица тук.
— Хубаво ми е с теб — рече Еди. — Чувствам се… толкова различна. Ето, в твоето легло съм, а дори не знаех женен ли си или си единак.
— Такива сме си и двамата, единаци. Но… ще се опознаем. Ще си поживеем.
— След като приключиш с работата си.
В гласа й се долавяше съвсем лек укор.
— Много съжалявам, наистина — каза Розен, — щях да я отложа, ако можех. Налага се обаче да се видя с този човек. Той ми прави много голяма услуга, която никак не е длъжен да прави. Не мога да му кажа, а бе, я почакай, докато се върна от една екскурзия, която съм запланувал. Нали разбираш?
— Не, не разбирам. Нищо не си ми обяснил — възрази Еди, като отново направи една от своите момичешки муцунки.
В момента това му харесваше, но дали щеше все така да му харесва. Докато беше женен, също се случваха подобни неща. Глупави, дребни неща, които накрая бяха започнали да го дразнят. Начинът, по който тя сядаше в стола сякаш беше кацнала — с изправен гръб и с прибрани крака като се опитваше да изглежда сладка. Или пък заплеснатият поглед — смяташе, че така е много чаровна и твърдеше, че вероятно малко е откачила. Но тя не беше откачила. Беше стопроцентово дете на предградията на Детройт и не знаеше какво значи да си откачил. След известно време той вече не можеше да търпи пълна жена, която се опитва да се държи като малко момиче. Еди беше слаба и стройна. На нейната възраст нямаше повече вероятност да напълнее. Свястна беше, само изпробваше въздействието на някои неща върху него, на някои някогашни физиономии. А може би вътрешно всички те все още се чувстваха като момиченца? Той на колко години беше? По дяволите, на около деветнайсет.
— Ако те избягвах — каза Розен, — щях ли да се обаждам в хотелите, в посолството, у вас… да разговарям с дъщеря ти?
— Трябваше ти паспорта, това е.
— Напомняш ми…
— Той е в хотела. Господи, колко е часът?
— Минава седем. Имаш предостатъчно време.
— Предупредиха ни до девет да сме готови. Автобусът тръгва за аерогарата точно в девет и петнайсет.
— Не се притеснявай, ще те закарам до хотела — успокои я Розен и додаде с нежен глас: — Хайде, Еди, стига сме приказвали.
Той започна да я целува по рамото.
Тя се обърна, притисна тялото си до неговото и каза:
— Паспорта си искаше само, нали? — но този път и нейният глас беше мек и приглушен.
— Ако исках само това — отвърна й Розен, — когато се обадих в „Дан“, направо щях да оставя съобщение да го предадеш на рецепцията, а аз после щях да мина да го взема. Вместо това помолих ги да ми се обадиш, не беше ли така?