— Знаеш ли, че си много сексуален за мъж на твоята възраст — каза Еди.
— На туристките от „Хилтън“ им харесват подобни приказки — възрази Розен, — това ги възбужда и кара слабините им да се овлажняват, да потръпват. Но ти всъщност не си „Хилтън“-ски тип. Обяснявал ли съм ти разликата? Разликата между туристките от „Хилтън“ и от „Кинг Дейвид“?
— Не, но си представям какво ще ми кажеш.
Тя пак почака, този път, за да побъбри с пазача на паркинга, на когото също даде нещо. Когато се върна при нея, хвана я за ръката и я стисна, а тя рече:
— Сигурна съм, че прекаляващ с бакшишите.
— Разбира се — отвърна Розен.
Чуваха гласовете на момчетата, които играеха баскетбол в двора на АМХ и си подвикваха на иврит, чуваха и ударите на топката в таблото — зад живия плет и една висока мрежа. Сивият мерцедес беше паркиран до мрежата, на улица Линкълн.
Щяха да чуят експлозията на колата, и още как, бе казал Теди Кас. По дяволите, тя щеше да изпотроши прозорците на сградата на АМХ.
Но те нямаше да я чуят, ако колата не експлодираше, бе казал Валенцуела.
Бяха взели Рашад от улица Агрон и се бяха промъкнали с мерцедеса, изучавайки страничните улици и преките пътища, които Валенцуела бе отбелязал за картата. Тук висяха вече повече от четирийсет минути… почти четирийсет и пет минути, когато най-сетне зърнаха Рашад да се задава откъм предната страна на АМХ.
— Току-що излезе от хотела — съобщи Рашад. — Отива към паркинга.
— Сам ли е? — попита Валенцуела.
— Не, с някаква жена.
— Е, нищо не мога да направя — каза Валенцуела.
Пазачът на паркинга при хотел „Кинг Дейвид“ винаги се радваше да види г-н Розен. Особено, когато той беше е жена. Когато г-н Розен беше сам, даваше му пет лири. Но когато беше с жена, му даваше десет лири. Положително тази проява на щедрост нямаше за цел да я впечатли; та тя не можеше да види банкнотите. По-вероятното беше, че г-н Розен тогава се чувстваше добре и беше щастлив. И защо да не е щастлив? С толкова пари и с две коли. Едната от колите сега я нямаше, бяха я взели американците, но новата, черната кола, навярно му беше достатъчна. Той проследи с поглед г-н Розен, който отвори вратата пред жената, а след това заобиколи, за да се качи.
В този момент пазачът чу оглушителен шум, като от състезателна кола — тя направо летеше по граничещата с хотела улица Давид а Мелех. Ръмженето на двигателя и скърцащият звук от колелата го накараха да стисне зъби в очакване на катастрофа. Но шумът, който бе чул, ревът на двигателя, ставаше все по-силен, по-ясен и пронизителен и ето че една зелена кола се завъртя и влетя в двора, като вдигна облак прах; чакълът се разхвърча, когато тя поднесе и спря. Мъж с кепе изскочи от колата, почти едновременно със спирането й.
— Розен!
Розен дръпна ръката си от съединителния ключ и насочи поглед към пехотинеца, който бързаше към него, после го прехвърли към Тали, която тъкмо слизаше от колата. Там вътре имаше и още някой. Розен не успя веднага да разпознае Мати.
— Ето го човека, за когото ти говорих — каза Розен.
— Боже мой — рече Еди, — само как нахълтва.
Розен се ухили на пехотинеца.
— Какво става? Малко забавления ли?
— Не пипайте запалването! — изкрещя Дейвис. — По-добре слизайте от колата. И двамата.
— Господи! — възкликна Розен. Вече му беше ясно. Нямаше нужда да задава въпроси.
— Хайде, Еди.
— Какво става?
— Трябва да се махаме оттук.
— Вземете и пазача с вас — настоя Дейвис.
Той направи знак на Тали и Мати да се отдалечат.
— Знаеш ли какво да правиш? — попита го Розен.
Той вече беше излязъл от колата.
— Стига да го открия — отвърна Дейвис — вие вървете на улицата.
Не ги изчака да се отдалечат. Докато лягаше по гръб и се промъкваше под колата, чу жената, която беше с Розен, да го пита какво става. Досега щеше да е разбрала, ако Розен беше завъртял ключа и колата беше експлодирала под тях. Между шасито и ребрата бяха пъхнати два пластични взрива „Ц4“, големи колкото юмрук, подобни на блокчета пластелин, с жиците и детонаторите — и единият щеше да свърши работа. Дейвис извади капачките и ги прибра в джоба си, след това сряза жиците със сгъваемия си нож и извади експлозивите.
Те стояха зад оградата, на улицата, забили поглед в него, докато той се измъкваше изпод колата.
Дейвис хвърли експлозивите на задната седалка на камарото, седна зад волана и пое към тях. Видя ги отново да влизат в паркинга и да се отдръпват, за да му направят път. Розен бързо дойде до колата.