Розен го следеше напрегнат, с разширени очи. Той извади кутия цигари и запали една. Дейвис нагласи кепето си, като оглеждаше площада на слънчевата светлина. Все още не се чуваше никакъв звук, никакво движение.
— Готови сме горе-долу — каза Дейвис.
Те отидоха до колата и Дейвис си взе пушката.
— Аз ще бъда отсреща — кимна той, — зад онзи прозорец. Ти стой до ъгъла на къщата. Точно тук. Когато дойдат, ще видят всичките тези боклуци, струпани на пътя. И какво ще си помислят? Че се опитваме да ги забавим. Може да сме въоръжени, но това те не знаят. Предполагам, че отначало ще бъдат внимателни. Когато обаче видят, че нищо не се случва — ще трябва да излязат от колата, за да разчистят тази смет. Направят ли го, наведат ли се над купчината, влизаш в колата и завърташ ключа.
— Ти нали ще бъдеш отсреща? — попита Розен.
Дейвис кимна.
— Да, отсреща ще бъда! Може би няма да слязат и тримата. Може би онзи, който кара, ще остане вътре. Аз ще се заема с него.
— Мислиш ли, че мините ще свършат работа?
— Ти само завърти ключа. Ще я свършат.
— А после какво? — упорстваше Розен.
Дейвис го прониза с поглед.
— Ще проверим дали всички са мъртви.
— Господи! — изрече Розен.
Пехотинецът го потупа по рамото и се отдалечи с пушката. Спокойно прекоси улицата. Розен гледаше след него. Той не се привеждаше, не тичаше, вървеше невъзмутимо.
Когато стигна до отсрещната страна, Дейвис хвърли поглед назад и после влезе в една къща със съборена мазилка и пробит покрив, къща, в която и преди е бил във Фу Бай и в Хуе.
Рашад се промъкна с колата още по-близо до сградата на площада и спря. Ръката му напипа беретата 9 мм, която лежеше на седалката до него. Автоматът узи на Теди Кас беше на коленете му, а пълнителят между краката му. Валенцуела беше извадил своя узи от куфарчето и го държеше така, че дулото му опираше в седалката пред него.
— Мръдни още малко навътре в улицата — каза Валенцуела.
Рашад отново включи на скорост и леко подкара покрай зданието на ъгъла. По-надолу съгледаха насред улицата натрупаната купчина от развалини.
— Какво е това? — запита Валенцуела. — Добре, значи са тръгнали натам. А ние в случая какво трябва да мислим? Улицата води ли нанякъде? Виждаш ли някъде следа от прах?
— Възможно е пътят да продължава — каза Рашад, — може вече и да са отпрашили.
— А може и още да са тук — възрази Валенцуела.
— Ами ако точно това искат да направим — продължи Рашад, — да загубим малко време.
— Шибан пехотинец — запсува Валенцуела, — това не е негова шибана работа.
Дейвис ги гледаше как напредват: набитият, Валенцуела, от едната страна на улицата и слабият, с дългата коса — от другата, и двамата с автомати узи, всеки с по трийсет патрона; и двамата се бяха долепили до стените на къщите и насочваха автоматите си във всяка врата и прозорец, в които поглеждаха. Мерцедесът се движеше на една линия с тях. Още малко и щеше да им писне. Щяха да станат нетърпеливи, много скоро щяха да разберат, че си губят времето. Щяха да се опитат да разчистят боклуците от пътя, за да продължат да търсят колата, но първо трябваше да намерят колата, така трябваше да се направи.
Ако имаше един М-16 и тримата вече щяха да са мъртви, помисли си той и си представи как го прави. Въобразяваха си, че са много внимателни, а представа си нямаха как се влиза в село.
От другата страна на улицата Розен ги наблюдаваше, прилепен до стената, надзърташе с брадатото си лице иззад ъгъла и пак се скриваше.
На два пъти Розен погледна през рамо към колата, за да се увери, че е още там.
Дейвис, с пушката в ръце и с гръб към предната стена на къщата, гледаше под ъгъл през, прозореца. Трябваше да стреля с лявата си ръка. Пушката беше добре балансирана и с хубав приклад — кариран и изработен от орех, спусъците бяха тънки, фини и позлатени. Дванайсти калибър. От прозореца до купчината боклуци с нея можеше да направи дупка, широка колкото два юмрука. Щеше да изстреля и двата патрона по предното стъкло на мерцедеса и докато пушекът се разнасяше, щеше да излезе с колата, ако имаше нужда от довършване.
Розен пак надзърташе, като държеше беретата отстрани. Задницата на камарото блестеше, въпреки че беше покрита с прах, Розен все още ги наблюдаваше.
Вече бяха на около три къщи разстояние от боклуците. Набитият, Валенцуела, излезе на улицата пред мерцедеса и подвикна нещо на другия с дългата коса. Тогава и той отиде при колата. Валенцуела даде знак на колата да ги следва. Напредваха към купчината, беше им писнало да се мотаят.
Влизаха в капана. Дейвис ги следеше. Още две къщи до купчината. Той погледна към Розен. Оставаха трийсет секунди.