По двора, в призрачната светлина на луната, се открояваха сенки; дневната, където седяха в шезлонгите на цветя, тънеше в мрак: Розен беше с чаша уиски, Дейвис — с кутия бира и с пушката до стола.
— Понякога, като минавахме, окачвахме плакати, на които пишеше: „Пехотинците от елитните части са при вас. Оставете проклетите си оръжия и се предайте.“ Но това беше тайна мисия и аз бях водачът.
— Колко хора бяхте?
— Онзи път — дванайсет. Загубихме четирима. Правехме така: съобщавахме позицията си по радиопредавателя, преди да се разположим за нощуване, давахме на артилерията четири координати — наричаше се убийствен кръст — а ние се намирахме по средата. После им съобщавахме паролата. По-късно, когато дойдеха от СВА, предавахме паролата си ето така — почти шепнешком — „Маджик Пай Ту, тук Суифт Скаут“, след това щраквахме два пъти и те разбираха, че се нуждаем от артилерийско покритие.
— А какво ставаше, ако не бяха съвсем точни? Онези от артилерията? — попита Розен.
— Е, имаше наркомани, които понякога изсипваха всичко върху нас, по погрешка — каза Дейвйс. — Тогава умираш, това ставаше. Все пак онзи път покритието по снабдителния им път беше добро, но те бяха твърде много. Непрекъснато ни атакуваха и боеприпасите на тежката ни артилерия, на нашите М-60 и на гранатометите накрая свършваха, така че се обаждахме да прекратят стрелбата в едната посока и се измъквахме, отивахме на срещата. С хеликоптера, който те прибира. Искам да кажа, който те издърпва. Пускат едно въже, а ти имаш нещо като парашутен колан с халка, която закачаш за въжето и те те изтеглят оттам; всички се блъскаха един друг. Но толкова се радваш, че се махаш, та изобщо не ти пука.
— И за какво получи Сребърна звезда? — попита Розен.
— За тази акция. Аз бях водачът — рече Дейвис, — убихме доста от СВА, удържахме ги, а аз залових един офицер от СВА, взех го с нас. Той висеше за мен и през цялото време, докато ни издърпваха, се беше вкопчил в гърлото ми. Но знаеш ли кое беше най-лошото?
— Кое? — попита Розен.
— Дъхът му. През цялото време, както се беше вкопчил в мен и ме душеше, дишаше в лицето ми, а дъхът му вонеше все едно, че бе ял разложени боклуци и не си бе мил зъбите от пет месеца.
— Не мога да са представя, как бих могъл да живея така — каза Розен. — Всеки Божи ден да върша нещо такова.
— Онзи път свършихме добра работа — отвърна Дейвис. — Пленихме офицера и си прибрахме убитите. Това беше като Божие правило. Винаги си прибирахме убитите.
— Каза, че си бил ранен, получил си две Пурпурни сърца — запита Розен. — Едното от тях за онази акция ли получи?
— Не, това беше друг път, издърпваха ни по спешност — заобяснява Дейвис. — Медицинският хеликоптер се приземи, за да прибере ранените, а аз пристигнах с един ранен на рамо. Вкарах го вътре и когато погледнах надолу, видях, че целият ми крак е в кръв. В онзи момент нищо не чувствах, а и нищо не се чуваше заради перките, заради целия шум, който вдигаха. Докато хеликоптерът се издигаше, блъсках по вратата и крещях: „Хей, по дяволите, и аз съм ранен. Отворете.“ — Дейвис поклати глава, спомняйки си за това и отпи от бирата.
— А втория път? — попита Розен.
— Всъщност, то беше пак тогава. Вдигнахме се във въздуха, но хеликоптерът бе свален. Кракът ми се заплете в нещо и когато паднахме, скъсах си сухожилията на краката. Така, за не повече от пет минути, получих второто си Пурпурно сърце.
— Но си се измъкнал?
— След като съм тук — отговори Дейвис.
— И се притесняваш какво ще правиш. Искам да кажа, когато се уволниш — рече Розен. — Ето това не го разбирам. След всичко, през което си минал, след всичките ситуации, в които си се справил, за какво има да се притесняваш?
— Обясних ти, че нямам професия. Военната ми специалност е пехотинец, а не смятам, че в цивилния живот имат кой знае каква нужда от пехотинци.
— Да имаш някаква професия, да вършиш едно и също нещо до края на живота си, та това е за хора без въображение — отвърна Розен. — В света на бизнеса ти не се подготвяш за определена професия и точка, ти не си някакъв си секретар или счетоводител. Тези хора ги наемат. Онова, което ти трябва да правиш, е да си държиш очите отворени и да използваш фантазията си, за да измислиш как да влезеш в нещо или да извъртиш нещата така, че да са в твоя полза. Аз какво разбирах от недвижими имоти и ипотеки? Нищо. Но съзрях възможност, шанс да вляза в играта, да поговоря с подходящите хора и да ги убедя, че трябва да работят именно с мен.
— Хубаво — съгласи се Дейвис, — но мен никак не ме бива в приказките. Хората веднага ще разберат, че си нямам понятие от онова, за което им говоря. Искам да кажа, ако се опитам да ги баламосам, да ги убедя, че съм някакъв експерт.