Пристигащите не влизаха в сградата. Те слизаха от самолета, вземаха багажа си от количките и излизаха през вратата направо на улицата. В десет часа, когато беше излязъл за глътка чист въздух и гледаше към група, току-що пристигнали пътници, Рашад зърна едно познато лице.
Една жена. Хубаво облечена жена, заедно с група други жени, които се смееха и се държаха като малки момичета. Американки. Може би идваха от „Хилтън“. Или от „Пал“. Беше ли я виждал вече в някое от фоайетата?
Взирайки се в жената, той си спомни. Не беше в Тел Авив, а в Ерусалим. И не беше в хотел, а на излизане от него. Заедно с онзи, с г-н Розен. Когато отиваха към колата му.
Жените чакаха скупчени край вратата на бяло-червения автобус на „Егед Турс“, докато товареха багажа им. Рашад също почака. Качи се последен, тъкмо когато вратата щеше да се затвори. Когато шофьорът го изгледа особено, Рашад му подаде една банкнота от десет лири.
— За хотела си, нали?
Шофьорът кимна.
— И аз съм за там. Ще стоя тук и на никого няма да преча.
Така Рашад стигна до хотел „Лароме“, който се намираше край южния път до плажа, вися във фоайето като внимателно следеше приятелката на г-н Розен, до момента, когато друга една приятелка на г-н Розен, израелката с хубавия задник, Тали, се приближи до жената и те започнаха да си приказват.
Когато след няколко минути чу на отсрещния край на телефона гласа на Валенцуела, Рашад каза:
— Това, което ще ти съобщя, много ще ти хареса.
ГЛАВА ДВАЙСТА
Онова, което най-много привличаше Джийн Валенцуела, беше гледката към строежите.
В десет и половина, когато телефонът в кафенето иззвъня, Валенцуела се намираше на горната тераса, на половин миля от Рашад. Терасата, която обикаляше кафенето отпред, а после преминаваше в комплекс от магазинчета и заведения за бърза закуска, беше пряко огряна от слънцето и на нея вече напичаше, но затова пък оттам Валенцуела имаше пълна видимост в три посоки: към хотелите на северния плаж през пустата незалесена земя; към летището; и нагоре по склона — към града.
Набързо издигнати, строежите нямаха хубав завършен вид. Но иначе сградите бяха нови и чисти. Спомни си за вехтите олющени стени в Луисбург, между които огромни човешки говеда се биеха за педерастите (от всички федерални затвори в този ставаха най-много убийства). Гледаше подир израелките, които минаваха, оглеждаше еврейските им задници под дънките. Много млади хора имаше тук и много строежи — с пет-шест бетонобъркачки, за три години човек можеше да изкара достатъчно пари, за да се оттегли в пенсия.
Когато телефонът в кафенето иззвъня, Валенцуела си спомни за жена си, представи си я как говори с майка си с присъщия й префърцунен глас: „Не знам къде е, кучия му син“, или — „Един дявол го знае! Никога не ми казва къде отива, но на мене не ми пука,“
Никога нямаше да може да го намери. Дори не е чувала за Ейлат. Та кой ли беше чувал? Можеше да се обзаложи, че и Хари Манза не беше чувал. Но ставаше ли дума за някого, от когото можеше да се спечели, за Хари нямаше значение къде се намира той. Стига да можеше да се измъкнат някакви пари от него. В брой и после да бъдат вкарани в страната. Без документ, без подписано споразумение. Е, Хари все някога трябваше да умре. Валенцуела си представи как си блаженства тук, докато бизнесът му процъфтява. Нека жена му се чуди къде е. Нека се оплаква, нямаше повече да му надува ушите.
Говорейки с Рашад по телефона, той му каза:
— Добре, стой там. Теди трябва да звънне или да дойде след около… петнайсет-двайсет минути. Ще се срещнем пред хотела.
— Особени са израелките — разправяше Дейвис на Розен в десет часа сутринта в кухнята, докато си пиеха кафето. — Май всички момичета тук са особени, искам да кажа по-различни, и не мога да ги разбера.
— Свиква се — рече Розен. — Преди всичко никога не трябва да се учудваш. Освен това трябва да си учтив.
— Веднъж срещнах едно момиче в Шалом Товер — продължи Дейвис. — Всичко започна добре, пихме кафе. Каза ми, че чака своя приятелка, която пристигнала от Англия. И така, вземаме и приятелката, хубаво момиче беше наистина, с дълга коса, с английски акцент и т.н. и тръгваме към апартамента й. Каза, че имала бутилка вино и малко хашиш. А аз си мисля: Чудесно, дали ще е едната или другата, все нещо ще закача. Стигаме в апартамента, а съпругът на израелката се оказва в къщи. Слушай сега по-нататък: накрая аз си приказвах със съпруга на израелката за положението в „Уест Банк“, докато онези двете се любеха в спалнята.