… И тази сутрин всичко започнало отначало: тръгване за летището в седем — два часа по-рано — отново чакане, минаване през охраната и най-сетне, в десет, самолетът излетял.
Защо ли това е толкова важно за нея, мислеше си Дейвис.
Защо не попиташе за Розен? Всъщност попитала бе как е той. Но защо Розен не беше единственото нещо в главата й? Тали би трябвало вчера да е говорила с нея и да й е обяснила някои неща. Тогава защо не се притесняваше за него? Да, хората си имаха собствени тревоги, като отложени полети например, които бяха не по-малко важни за тях.
— Паспортът му у вас ли е? — попита той.
— Мислех, че ще го видя — рече Еди, изненадано.
— Може и да не му се отвори път насам — каза Дейвис. — Не знам какви са му плановете.
— Е, щом така иска — отвърна Еди. — Щом иска да продължава да се прави на тайнствен…
Жената се беше отправила към куфара си, за да извади якето на Розен и Дейвис хвърли поглед към Тали. Тали също го погледна, но по изражението й не можа нищо да разбере.
— Предайте му, че заминаваме оттук утре следобед в пет и половина — съобщи Еди. — Ако реши да ми се обади, мисля че ще е добре.
— Там, където той е сега, няма телефон — рече Дейвис. — Изглежда вие не разбирате. Той здравата е загазил.
Еди дойде до него и му подаде якето.
— Изглежда не разбирам — повтори тя. — Според Тали, някакви смахнати се опитвали да го убият. Според мен обаче той малко преувеличава. Мистериозният американец, който живее в Близкия изток. И аз трябва да повярвам, че е шпионин или нещо такова? Само едно ще кажа: забавен е. Страхувам се все пак, че нямам достатъчно основания, за да стоя тук, докато Ал Розен си разиграва игрите или каквото и да е там. Ако желае да ме види днес или утре, хубаво. Ако ли не… паспортът и слънчевите му очила са в джоба на якето.
— Ще му предам — рече Дейвис.
Тали докара черния мерцедес пред входа и когато Дейвис се качи и потеглиха на юг, продължи да му разказва за жената и да му обяснява, че според нея тя или е безчувствена, или в главата й се въртят съвсем други неща.
— Вчера, докато я карах към хотела, беше много нервна — продължи Тали. — После я видях чак днес сутринта.
— А Мати? — попита Дейвис, това повече го интересуваше.
— Върна се в Тел Авив.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, нали аз го закарах до магистралата, за да хване някоя кола на стоп. Тази жена… мислех, че се притеснява за г-н Розен, но според нея излиза, че я заблуждаваме. Г-н Розен си е съчинил тази история, за да се отърве от нея.
— Негова си работа — каза Дейвис, — ако иска, нека се притеснява и за това.
Той седеше полуизвърнат на седалката и гледаше пътя зад тях.
— Да, ако иска — рече Тали, — но според мен, тя е много стара за него.
— Той е по-стар от нея.
— Не е. Г-н Розен е на четирийсет. Той ми го каза. Тя е най-малкото на четирийсет и пет. Когато ще е вече стара, той все още ще е млад.
Дейвис стискаше якето на Розен с паспорта му в джоба.
„Хайде, остави я да приказва.“ Хората си живееха в техен собствен свят и вярваха в онова, в което им се искаше да вярват. Притесняваха се за неща, за които не трябваше да се притесняват. За дребни неща, докато големите щяха да им извадят очите. И Тали беше същата. Тя вярваше в Розен. Уважаваше го. Вероятно беше влюбена в стария мошеник, без да го съзнава дори.
— Била ли си в къщата на лекаря?
— Да, веднъж с г-н Розен.
— Пътувала ли си с него?
— Понякога.
— Намислил е да се махне от Израел за известно време, а после пак да се върне.
— И няма да си ходи в Щатите?
— Не.
— Последния път, когато го видях в Натания — каза Тали, — разправяше, че стига да може, би искал да се върне в къщи.
— Решил е, че тук повече му харесва — отвърна Дейвис.
— Чудесно, знам, че може да бъде много щастлив, когато съм с него.
— Смята, че след известно време, на онези ще им писне да го търсят.
— А защо не? Като видят, че е толкова трудно да го хванат, ще спрат и ще си кажат: карай да върви.
— Ти и Розен — рече Дейвис — живеете в някакъв измислен свят. Розен имал един приятел или познат, който избягал от къщи, избягал от жена си и децата си, защото дължал сума пари на разни хора. И твърди, че този човек се крил десет години, сменял името си, местел се от място на място. Й знаеш ли какво — Розен така каза, — вече никой не го търси. Дори се радват, че е изчезнал. Розен си въобразява, че и с него ще стане същото.
— И аз вярвам — рече Тали.
— Добре де, щом никой не се интересува от него, тогава защо онези са тук?
— Заради снимката. Но това стана случайно — отвърна Тали. — Отсега нататък той ще внимава. Подобно нещо няма да се повтори.