— Разбира се, че сме приятели.
— Искам да кажа, че не го правя за пари.
— Знам, че не го правиш за пари. Но ти, имаш някаква много странна представа за парите и ми се ще да ти помогна да я промениш. Хубаво е да си независим, но и в това не трябва да бъдеш егоист. Остави ме и аз да се пофукам малко, а аз мога да го направя с пари. Добре, нека сега да съставим някакъв план. Но преди това — той вдигна каната и започна да налива — да пийнем водка с портокалов сок в знак на благодарност към двамата ми най-добри приятели, които ми спасиха задника. Нали така? — повтори той. Подаде една чаша на Тали. Каза й, че ако й трябва извинение, може да си го измисли, но така или иначе те щяха да пийнат. Направи крачка, за да подаде чаша и на Дейвис…
Дейвис видя кръвта, която бликна от горния джоб на якето му, видя червената течност да шурва и чу едновременно няколко звука. Единият беше от Розен, звук, изтръгнал се под натиска на удара, докато той изпускаше пластмасовата чаша. Чу и пукота и тракането на автоматите сред пустинята, както и звън-тежа от трошещите се стъклени врати към терасата. Острият тътнеж на автоматите продължаваше. Прихващайки Розен, Тали изпищя. Дейвис си помисли, че и тя е ранена. Той подхвана на свой ред Розен, опря го плътно до себе си и го вкара вътре, като го настани внимателно в близкия ъгъл до стената. Тали беше коленичила до Розен и се вайкаше на иврит, като не откъсваше очи от него.
Дейвис извади пистолета от кобура си и започна да стреля иззад остатъците от стъклото на вратата по посока на пустинята; вече можеше да различи фигурите, залегнали зад храстите; двама бяха и продължаваха да стрелят по стаята, като изпотрошиха статуетките върху бюрото и свалиха снимките на бедуинския лекар и жена му от стената. После спряха и настъпи затишие.
Като се възползва от паузата, Дейвис притича покрай вратата и се добра до дъбовата маса, тъкмо когато откос от узитата свали от вратата и последните стъклени парчета, а после натроши една лампа. Внимателно приближи до кухненския прозорец с маузера 30-06 и го зареди. Стигна навреме, за да изстреля два куршума по фигурата, която тичаше през храстите към резервоара. Фигурата се закова на място, поколеба се, после хукна обратно и се хвърли зад малка издатина. Дейвис се отдръпна. В следващия момент ураган от куршуми изпотроши прозорците на кухнята.
Той взе няколко от кърпите край мивката, върна се до масата, за да натъпче джобовете си с патрони 30-06, после прибра беретата на Тали и я плъзна по пода, покрай ориенталския килим към мястото, където тя беше коленичила до Розен. Притича обратно с винтовката, ловната пушка и стария револвер покрай зейналите прозорци, което предизвика кратък залп откъм пустинята.
Розен, облегнат на стената, с брадичка, опряна на гърдите, гледаше как кръвта му се процежда през якето. Куршумът го беше пронизал горе отдясно в гърдите.
— Минал е през тебе — каза му Дейвис.
Розен го гледаше с изцъклени очи и отворена уста, докато Дейвис разкопчаваше якето и ризата му. Раната беше лоша, процеждаше и въздух и кръв. Вътре имаше натрошени парчета от ребрата му. Изражението на Розен показваше, че още не може да повярва. Беше се изпотил. Студена лепкава пот. Беше в някакво шоково състояние.
— Обърни се малко.
Дейвис помогна на Розен да се обърне и притисна друга кърпа към входната рана, която беше по-малка и от която почти не течеше кръв, после внимателно го опря пак по гръб.
— Ще те оправим на бърза ръка — рече Дейвис.
Той притегли дясната ръка на Розен и я притисна към кърпата, поставена върху раната на гърдите му, през която свистеше въздух.
— Дръж ръката си тук и леко притискай.
— Значи съм ранен — каза Розен.
— Ще се оправиш. Опитай се да не мърдаш.
— Аз и не мога. Боже мой.
На Дейвис му хареса, че не долови паника в гласа му. Все пак трябваше да го успокои.
— Недей да се бориш за всяка глътка въздух. Опитай се да се отпуснеш.
— Аз ги доведох — вайкаше се Тали. — Аз съм виновна.
Дейвис я погледна.
— Вземи пистолета, на пода е. Иди в задната спалня и наблюдавай другата страна на къщата.
— Те го раниха, аз съм виновна…
Гледаше към Розен с потресена физиономия: изпитваше болка, мъка, искаше й се да заплаче, да легне до него и да зареже всичко.
— Исусе Христе! — извика Дейвис. — Ще отидеш ли в проклетата спалня? Хайде.
Той взе беретата и насила натика пистолета в ръцете й. Когато най-после тя се размърда, той вдигна пушката и изстреля през прозореца двата куршума — повече, за да вдигне шум, отколкото с надеждата да ги улучи. Никой не отговори, а когато надзърна, не забеляза никого зад храстите. Презареди пушката и взе маузера, после внимателно направи няколко крачки към най-близкия от предните прозорци. Трябваше да се понадигне, за да го отвори. После отново приклекна и опря маузера на перваза. Колата им никаква не се виждаше. Зад каменната ограда нищо не помръдваше. От другата страна на къщата не се чуваше никакъв звук. Надяваше се, че Тали може да стреля. Надяваше се, че тя няма да се паникьоса, да се гипсира. Господи, помисли си той. Какво търся тук? Огледа още веднъж оградата, след това се прилепи до касата на вратата и надникна навън. Нищо. Все пак трябваше да провери.