Когато притича от другата страна на вратата, никой не стреля по него. Нямаше никакво движение. И от кухненския прозорец не забеляза нищо. Мина по коридора и отиде в спалнята.
Тали се бе свила между прозорците, които гледаха към страничната и задната част на двора, държеше беретата пред рамото си, а цевта сочеше нагоре. Когато погледна към него, видя му се по-спокойна.
— Има ли нещо?
Тя поклати отрицателно глава.
— Ще умре ли?
— Не знам.
— Трябва да го закараме в болницата.
Толкова естествено го каза, че той се вторачи в нея и не знаеше какво да отговори.
— И как ще стане това?
— Ще им съобщим, че е ранен. Ще им обясним, че умира и те ще си отидат.
Толкова ли беше тъпа? Не, тя се надяваше. Нещо повече, представяше си някакво примирие, прекратяване на огъня, за да се приберат ранените. Може би в пустинята така правеха.
— Няма да ни повярват — отвърна Дейвис. — А ако дойдат тук, за да проверят, ще го довършат.
— Тогава какво можем да направим?
— Ще проверим с какво разполага докторът. В шкафа в банята има медицинска чантичка и разни хапчета.
— Той ще се оправи, нали? — явно искаше да чуе от него потвърждение.
— Виждал съм и много по-лошо. Стой тук. Но не се показвай на прозореца.
Тя кимна, а той се обърна и тръгна към банята. Надяваше се да намери морфин, макар че не вярваше докторът да го е оставил в къщата. Парчетата от ребрата сигурно бяха като ножове. Морфинът щеше да помогне. Проклета рана. По звука, а и от това, че раната се опитваше да диша, беше сигурен: Розен е ранен в белите дробове.
Якето бе напълно опропастено, цялото беше отпред в разни странни червено-кафяви фигури. Кърпата под ръката му изглеждаше суха. Внимателно бе опипал с пръсти под кърпата, но когато бе докоснал нещо мокро, остро и твърдо, което стърчеше от него, бързо ги бе отдръпнал. Господи, това нещо беше част от него. Дори не искаше да мисли, че през тялото му е минал куршум от автомат и кръвта му тече. Но все пак добре беше, че поне можеше да мисли. Беше тук и можеше да мисли. В устата си усещаше вкус на кръв. Нямаше представа къде се бе дянал пехотинецът, нито пък къде беше Тали. Преди малко бе чул гласовете им, чул бе пехотинецът нещо да й вика. Всъщност той не викаше, но гласът му беше рязък. Когато се отпуснеше, му беше по-лесно да диша. Преди това бе почувствал, че се задушава, че нещо го дави. Сега му беше по-леко и той вече не се страхуваше толкова, че няма да може да диша, макар да се чувстваше замаян и да му се струваше, че всеки момент ще повърне. Все още в гърдите му нещо клокочеше при дишането, но не толкова силно — също като мехурчетата в сламка. Имаше чувството, че са го промушили с копие, което го е приковало към земята. Почувства подът да потреперва, някой ходеше. Появи се пехотинецът и се приведе над него, като коленичи.
— Как си?
— Господи, знаеш ли, че съм ранен?
Пехотинецът държеше в ръцете си бели кърпи и разни други неща, които започна да реди на пода.
— Хайде сега да те оправим — рече Дейвис. — Пак трябва да се обърнеш на лявата страна.
Той почувства, как Дейвис опъва якето му и после чу звук от ножици.
— Якето ли режеш? — попита притеснено.
— Можеш да си купиш ново — отговори Дейвис.
Той повдигна ръката на Розен, за да свали дясната част на якето.
— Я погледни тук. Виж дали ще разбереш какво е това. — Той побутна към лицето му няколко от шишенцата на пода, в които имаше хапчета, но бяха без етикети. — Хубава къща си избрал. Имаме превързочни материали, сулфамид — тук какво виждаш?
— Аспирин, успокоителни… таблетки халицон — изреждаше Розен. — Драмамин, в случай, че се разболеем от морска болест. Къде е Тали? — Отново го беше обзело безпокойство, като се сети, че и тя е тук.
— Нищо й няма, в спалнята е. Не мърдай.
Дейвис превърза раните на Розен отпред и отзад и след като реши, че този ъгъл на стаята е вероятно най-сигурното място в къщата, донесе му възглавници и одеяла — една възглавница за главата и една, за да повдигне краката му.
Розен отново усети стъпките на пехотинеца по пода. После усети и друго потреперване и някакво остро скърцане, което направо го преряза. Извърна глава, за да види какво става. Пехотинецът местеше мебелите. Исусе Христе, той пренареждаше стаята. Избута тежкото канапе и креслата към вратите, после ги преобърна, като по този начин издигна истинска барикада от възглавници на цветчета.