— Жаден съм — обади се Розен.
И тогава чу някой да крещи отвън.
— Проклет пехотинец — ругаеше Валенцуела. — Вътре е, а няма работа там. Колко му плаща той? Можеше да си тръгне — знаеш какво искам да кажа. По дяволите, ясни са му нещата, ясно му е какво става. И все се връща.
— Плаща му нещо — отвърна Рашад. — Да не би да го прави от преданост към родината. Да речем, че стреля за пари. Ще го попитаме колко иска, за да спре да стреля, да си отиде и да си гледа работата.
— Не знам — каза Валенцуела. — Ако е така, значи има някаква цена и трябва да я разберем.
Теди притича, приведен, покрай каменната ограда, до мястото където другите двама бяха седнали на земята, недалеч от отворената пътна врата. Теди беше останал в храстите, като се надяваше да улучи пехотинеца.
— Е, какво мислиш? — попита той.
Валенцуела го изгледа:
— Какво мисля? Кажи ми ти какво мислиш.
— Почти съм сигурен, че го улучихме — рече Теди. — Не го ли видя? Той залитна, а пахотинецът и момичето, и двамата, както ми се стори, го подхванаха.
— Аз не го видях да залита — каза Валенцуела. — Видях, че пехотинецът ги натика в къщата. Проклет пехотинец.
— Слушай, сигурен съм, че го улучихме — повтори Теди — и мисля, че аз го улучих. Прицелил се бях точно в гърба му. Когато ти каза, давай, стрелях и го улучих, така е.
— Ако беше мъртъв — рече Рашад, — всичко вече щеше да е свършило. Защо иначе ще продължават да стоят в къщата.
— Не съм казал, че е мъртъв — възрази Теди. — Не, но почти съм сигурен, че го прострелях. Прилича ми на скроен план. Те са в дупката и не могат да направят нищо. В капана са. Но са в къща. Имат си храна, вода и какво ли не още, а ние сме отвън на проклетите камъни. Ами какво ще стане, ако някой дойде. Искам да кажа, че нямаме време за губене. Ако е още жив, трябва да го довършим.
— Защо не изприпкаш до къщата — каза Рашад. — Той има само една винтовка, една пушка и разни други дивотии. Може даже да е минирал къщата. Знаеш ли го?
— Трябва да го изкараме оттам — рече Валенцуела.
— Или да му измислим някаква работа — добави Теди, — ако успея да се промъкна достатъчно близо и да поставя взрив. Единият от вас — какво ще кажете за това, единият от вас отива да поговори с него. Да разбере, дали иска да се прибере у дома жив. А аз ще взема туй-онуй и ще видя какво мога да направя. Някоя дупка в оградата например, за да се опитаме да влезем с колата.
— Хайде — каза Валенцуела. Погледът му се насочи към Рашад. — Извикай го. Кажи му, че искаш да преговаряте.
— Смяташ аз да го направя, така ли?
— Нали си му приятел — отвърна Валенцуела. — Тръгвай.
Рашад изпълзя на колене до каменната ограда и започна полека да се надига.
— Хей, пехотинецо!
Куршумът от пушката се удари в ръба на оградата и рикошира към пустинята. Рашад отново залегна. Той вдигна очи към горния край на оградата и към небето.
— Хей, мой човек… Ние не ти се сърдим! Искаме да поговорим!
Рашад размахваше нещо бяло, вероятно носна кърпа. Стоеше пред отворената пътна врата и го изпитваше. А може би изпитваше сам себе си.
Дейвис се прицели с маузера в гърдите на Рашад.
После и тънкият с дългата коса излезе и запристъпва по пътя към къщата, заедно с Рашад; и двамата бяха разперили ръце.
— Не сме въоръжени — извика Рашад. Застреляй ги. Това беше мисълта, която се въртеше в главата на Дейвис.
Тогава се появи и третият, Валенцуела; той стоеше до оградата, която му стигаше до кръста. Валенцуела също разпери ръце.
Дейвис премести мерника с няколко инча наляво, като се прицели във Валенцуела, после го върна към двете фигури, които приближаваха по пътя към къщата.
— Излез да поговорим — извика Рашад.
Той продължаваше да пристъпва към къщата, като все още държеше бялата кърпичка. Другият, дългокосият, отби към навеса за коли, като не изпускаше из очи къщата — колкото повече приближаваха и тримата, все повече се разпръскваха. Може би бяха въоръжени, но не с узита. Във всеки случай не и Рашад и дългокосият. Изглежда нещо бяха замислили, но явно не идваха, за да стрелят.
— Как е г-н Розен? — попита Рашад. Той почака. — Ако не искаш да говориш, мой човек, как тогава ще си приказваме?
Валенцуела продължаваше да се придвижва покрай оградата. Дългокосият все повече приближаваше към задницата на черния Мерцедес, като същевременно не откъсваше очи от къщата.