Когато напусна къщата, часът беше три и двайсет сутринта.
Мина отзад, покрай празния резервоар, който някога сигурно е бил използван за поене на кози или овце. А може докторът да е имал коне? Перките на вятърното колело бяха неподвижни. Пустинята беше безлюдна, а сенките й не помръдваха. Наблизо имаше хора, но мъртвилото беше пълно и цареше пълна тишина. Преди да тръгне, беше предупредил Тали: „Да не вземеш да ме застреляш, докато минавам покрай някой прозорец или когато се връщам.“
Отиде до навеса за коли и се провря между покритото с брезент камаро и бетонната степа. За момент си помисли, дали да не се мушне под брезента и да вземе експлозива от задната седалка. Но какво щеше да го прави, след като не можеше да пусне жица и да го взриви. Безмислено беше да стреля по него. Трябваше електричество. А какво щеше да стане, ако се шмугнеше под брезента и те усетеха, че е там. Направо щяха да го опаковат. Така че той заряза пластичния експлозив „Ц4“.
Черният Мерцедес се намираше на около двайсет метра от къщата, почти на половината път между нея и пътната врата в каменната ограда. (Спомни си, че Тали бе спряла там, когато пристигнаха и се запита защо ли не бе паркирала по-близо до къщата. Но после си спомни, че тя бе видяла Розен, рязко бе ударила спирачките и се бе втурнала насреща, му.) Застанал под навеса, той изучаваше от разстояние черния мерцедес, който блестеше в тъмнината — в Израел струваше около четирийсет хиляди долара. Розен явно живееше нашироко. Нямаше да е трудно да стигне до колата. Дейвис пъхна ръка под пуловера си и извади колта.
Изпълзя по корем от навеса до предницата на мерцедеса, като използваше коленете и лактите си. Ослуша се. Обърна се по гръб и се провря под колата, като се изтласкваше с пети, пълзеше от едната страна, близо до гумите, защото коловозите бяха дълбоки. Ръката му опипа каросерията. Не се надяваше, че ще открие нещо: Онзи, дългокосият, не бе имал време да се завре отдолу. Не бе отворил нито една от вратите. Дейвис беше сигурен в това. Промъкна се към задната част на мерцедеса, опипа задницата и задните калници и ето че го откри: парче пластичен взрив с жица, която се спускаше надолу и отиваше някъде встрани. Онзи дори не се бе опитал да скрие жицата; не бе имал време. Жицата беше на-пъхана под гумата, минаваше по чакъла и продължаваше към края на двора, където сигурно се намираше детонаторът. Или пък завиваше на това място, покрай някое дърво и продължаваше отпред покрай каменната ограда. Това беше по-вероятното. Така онзи щеше да си седи с приятелчетата и нямаше да трябва да клечи сам в храстите. Те сигурно бяха нервни и искаха да бъдат заедно. Свикнали бяха да живеят в град. Положително седяха в храстите и им се привиждаха разни неща, но се правеха на много печени един пред друг.
Вероятно се намираха някъде зад каменната ограда. Дейвис предполагаше, че е така. Оградата ги защитаваше. Не се бяха разпръснали, както би трябвало — така, както той би ги разположил — следователно бяха някъде отзад. Надяваше се, че са близо до оградата, някъде до пътната врата. Ако бяха там, имаше добра възможност да приключи с всичко.
Прибра колта, после извади взрива изпод калника и махна взривната капсула. Отново по корем, с края на жицата в едната ръка и експлозива в другата, започна да се промъква към оградата. Надяваше се жицата да е достатъчно дълга. Така нямаше да има нужда да отива чак дотам…
Щеше да се приближи достатъчно, да вкара обратно взривната капсула и да хвърли експлозива към оградата.
Можеше да го чуят, но можеше и да не го чуят.
После щеше да се върне при мерцедеса. Щеше да бръкне вътре и да завърти ключа.
Те щяха да чуят двигателя.
Онзи, дългокосият, щеше да изтича към детонатора.
Другите двама щяха да се приближат към оградата.
Дейвис вече се намираше на десет метра от оградата. Изчака, като се ослушваше, после придърпа жицата към себе си — влачеше я бавно по чакъла и тревата, сложи отново капсулата в топката пластичен взрив. Като се привдигна на колене, отново извади пистолета си изпод пуловера. Хвърли топката, гледаше я как лети към оградата. После тя изчезна сред камъните в тъмнината.
Вече се връщаше обратно при мерцедеса, когато чу шума, далечния ревящ шум на кола, която форсираше и идваше откъм пустинята. Обърна се назад. Зад няколко дървета, в камъните се отразяваше сноп светлина.