— Искаш ли да дойдеш да ни помогнеш? — попита Валенцуела.
— Мисля, че чух нещо — отвърна Теди.
И тогава те всичките го чуха бумтенето на кола, която бе запалила.
Теди се обърна и изчезна.
Валенцуела заряза колата, огледа се за автомата си, който лежеше на земята и го взе. Рашад се поколеба за момент, като гледаше към Мел и си мислеше за куфарчето му, което беше на задната седалка. Така че и двамата доста изостанаха от Теди.
Когато стигнаха до завоя, видяха, че Теди вече беше до пътната врата и завиваше наляво към храстите, където бе скрил детонатора. Видяха черната кола в двора, връхлетя ги шумът от двигателя й, но в същия момент Рашад съзря и нещо друго, някакъв силует, нещо, което се придвижваше през двора по посока на моравата. Той спря, за да извади беретата и започна да стреля. Валенцуела, който също бе забелязал сянката, откри огън по къщата с автомата си. Точно този откъслек от време им спаси живота.
Като гледаше към черния мерцедес, Теди натисна копчето на детонатора.
Една дванайсетфутова част от оградата излетя и се посипа като черен дъжд от пясък, пушек и камъни.
Валенцуела беше ударен от няколко камъка и се хвърли зад брега на пресъхналото езеро, като помете със себе си и Рашад. Опитаха се да скрият главите си, докато твърдите отломъци се сипеха отгоре им.
Рашад пръв се надигна. Откри Теди в храстите. Изпод прашната му коса бликаше кръв и се стичаше по лицето му, но той продължаваше да стиска детонатора. Валенцуела, който се беше подал иззад брега на езерото, отново стреляше по къщата, изпотроши и останалите стъкла по прозорците и спря чак когато изпразни пълнителя.
— Ти ли си експертът по експлозивите? — подхвърли той към Теди. — Голяма работа си, няма що!
Дейвис изчака на двора, докато стрелбата спря. Прехвърли се през преобърнатия диван и влезе в тъмната стая.
— Тали, подай ми винтовката.
Тя седеше, гледаше в Розен и се размърда чак, когато той и викна:
— Хайде де, дай ми я! — и протегна ръка към маузера, който беше опрян на перваза на прозореца.
— Дейвид… — промълви Тали, докато му я подаваше.
— Вземи пушката и наблюдавай. Ще се опитам да ги раздвижа и да разбера, дали някой от тях е мъртъв.
— Дейвид… — гласът й беше тих, сподавен.
Той вече беше излязъл, но докато прекосяваше двора, гласът й все още го съпътстваше: защо ли в интонацията й нямаше тревожни нотки за експлозията? После, когато стигна до храстите и се промъкна до оградата, до мястото, където тя свършваше, забрави за Тали. Електрическите жици, опънати между стълбовете, се губеха някъде в пустинята.
Снишен, той се прокрадна от другата страна на оградата и погледна покрай правилно подредените камъни към отломъците, които се очертаваха като хълм в тъмнината. Край тях имаше някакви сенки, имаше нещо, което мърдаше, но той не се спря, за да разгледа. Дейвис откри огън, изстреля пет куршума, чу ги как рикошират в камъните, прехвърли се обратно през оградата в двора и се спотаи, докато презареждаше винтовката. Изчака, но нищо не се чуваше, никакъв звук, само ехото от свистенето на куршумите, все още кънтеше в главата му. Мина четвърт час, но от тяхна страна не идваше нито знак, нито звук.
Дейвис се върна в къщата по същия път, по който беше излязъл, като отново прекоси двора и прекрачи дивана, барикадирал вратата.
Тали се надигна от ъгъла и пристъпи към него в тъмнината.
— Опитах се да ти кажа за г-н Розен — рече тя.
Дейвис погледна надолу, но при слабата светлина от прозореца можа да види само краката на Розен.
— Как е той?
— Умря — промълви Тали.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
Навремето може би са виели и са си скубели косите. Така си помисли пехотинецът. Момичето се чувстваше виновно, самонаказваше се, не плачеше много, но издаваше звуци, все едно, че беше в агония. В самообвиняването му нямаше логика, а по-скоро беше нещо като ритуал: тя се насилваше да изпитва вина и скръб.
Пехотинецът я придържаше и нежно я галеше, като същевременно се чувстваше малко смутен и гледаше през прозореца към каменната ограда, тяхната затворническа стена засега.
Най-сетне я склони да седне на пода до прозореца и погледна към Розен; ръцете му, скръстени една върху друга, продължаваха да придържат чистата превръзка. Той го попипа по врата за пулс, после склопи клепачите му, а момичето продължаваше да нарежда: ако това… ако онова… ако беше осъзнала… ако беше отишла в полицията вместо в хотела… ако беше по-внимателна и не ги беше довела тук… Пехотинецът проявяваше търпеливост; даваше й малко време. Седна до нея, притегли я към себе си и я прегърна, както се утешава дете. От време на време й казваше: съжалявам… знам как се чувстваш, но… не, недей така… — опитваше се да я успокои. Тали му говореше на иврит със скръбния си глас и това му се виждаше като още по-голям ритуал, датиращ отпреди хилядолетия, когато някой е умирал в пустинята, а жените са се събирали около огъня. Опита се да измисли думите, с които да я облекчи. Тя беше затворила очи и ги стискаше. Чудеше се колко ли дълго щеше да продължи това, щеше ли най-сетне да спре или щеше да млъкне, когато се изтощи и заспи. Не намираше нужните слова, за да й помогне, нито можеше да отгатне какво друго да прави, освен да я подкрепя. Тя му каза, че иска да умре. Каза му, че г-н Розен е щял да бъде жив, ако не е била тя. Каза му, че г-н Розен й вярвал, а тя го предала и не можела повече да се понася.