— Какво е някакво си дребно временно неудобство, когато работата е почти свършена. Толкова много пари напълно оправяха нещата — сто деветдесет и пет хиляди. — Той потупа куфарчето и започна да барабани по него. — Предполагам, че после ще си ги поделим? Иначе, да ви кажа право, сериозно си мислех да не ги донасям.
— Ще си ги разделим — потвърди Валенцуела. — По колко се падат на човек. Шейсетина хиляди.
— Шейсет и пет хиляди — уточни Рашад. — Не е лошо, като за един ден работа. — Той се обърна към Теди. — Като чу цифрата, сега главата ти по-добре ли е?
— Искате ли да ви кажа нещо? — обади се Теди. — Когато оградата хвръкна, истински дъжд от шибани камъни се изсипа отгоре ми. Камъни, бе хора, без майтап.
Да, сега той се чувстваше по-добре, като пресмяташе парите — шейсет и пет и пет за работата правеха седемдесет хиляди, така че през следващите две години нямаше да му се налага да взривява когото и да било в колата му. Обърна се към Валенцуела:
— Няма нужда да преговаряме, Вал, така е добре.
— Харесва ли ти как се подреждат нещата — попита Рашад. — Първо използваме колата му, а след това използваме парите му, за да го очистим. Все едно, че се самоубива, нали? Самоубива се със собствените си пари. Адвокатът му се чудеше: „Ама какви пари? Нямам никакви пари.“ Седи си гол и хленчи, не, нямам никакви пари, а проститутката се опънала на леглото, подпряла се ей тъй на единия си лакът — Рашад опря длан на бузата си — а с другата ръка се чеше отзад, слуша ни и дори не се усеща, че го прави.
— Този адвокат — рече Теди — май обича да се разхожда гол. Когато го посетихме оня път, пак беше, както майка го е родила.
— Прави го заради хубавото си тяло — подметна Рашад. — Обича да го показва на хората. И така, диви бе милият: „Какви пари, бе човек?“ А те са под леглото, заедно със самолетния му билет. „А-а-а, парите на компанията ли?“ — загрява той най-сетне. Щял да ги връща същия ден на компанията.
Валенцуела стоеше по-настрана и не участваше в шегите. Мислеше за парите: „Да, шейсет и пет на човек беше добра сума, щеше да ги раздели с тях, а колкото до Хари, за него това нямаше да има значение. Хари щеше да спечели от това, че бяха използвали парите на Розен.“ Само че от ума му не излизаше пехотинецът.
— Колко ще му предложим?
Рашад го изгледа.
— Всичките. Цялото куфарче.
— Ще подуши, че нещо не е наред — възрази Валенцуела.
— Разбира се, че нещо ще подуши, ще подуши пари — отвърна Рашад. — Ще го оставим да ги види и да ги пипне. Ето ги на, лежат на земята. Вземай ги, отпрашвай към колата си и изчезвай.
— Защо ще му предлагаме толкова много — настояваше Валенцуела. — А за пас няма ли да оставим? С други думи, той какво ще си помисли?
— Ще му открехнем истината, че парите са на Розен — рече Рашад — и ние с нищо не сме вътре. Освен това той знае колко са. Какво смънка Мел, че предал пет от двестате хиляди, които били изпратени? Добре, казваме му истината. Ето ги останалите. Тези пари не са наши и, ако си тръгне, може да ги вземе. Ще му стигнат за цял живот.
— Ами, ако не се навие на подкуп? — попита Валенцуела.
Рашад поклати глава.
— Ти познаваш ли някой, който да не може да бъде подкупен? Посочи ми го. По дяволите, тук имаме достатъчно, за да подкупим цялата пехота на САЩ.
— Не, ще разбере — упорстваше Валенцуела. — Не е нормално да му предлагаме толкова много пари, ти самият го знаеш.
— В това е номерът — отвърна Рашад. — Да му се ококорят очичките и да му се врътне главата. Казваме му: ето на, това са много пари, виж ги, те лежат пред теб — а той добре знае, че рискува. Разбираш ли, трябва да са достатъчно, за да има защо да рискува.
— Не — поклати глава Валенцуела. — Прекалено много са. Има си някаква граница. Прекрачиш ли я, нещата вече не изглеждат правдоподобни, нито пък вероятни. Нещо в главата му веднага ще щракне: не ги пипай, остави ги.
— Добре, тогава няма да му предлагаме цялата сума — съгласи се Рашад. — Колко да му предложим?
— Половината — каза Валенцуела. — Сто хиляди. И това е много, но поне звучи правдоподобно, нали разбираш? Излиза, че сякаш правим сделка с него. Посъветвали сме се, решили сме да ги разделим с него, все едно, че сме съдружници. Нали всички заедно сме замесени. Разбираш, нали?
— Да — Рашад кимаше. — Мисля, че си прав. Все едно го правим наш партньор. Даваме му възможност до почувства, че е в играта, че може да ни има доверие, а същевременно не е прекалено вътре, за да ни бъде съучастник в убийството. Да, задачката, която му предлагаме, е добра.