— Измислих какво искам да им кажа.
— Добре, може всичките да ги вземе — рече Рашад. — Каква е разликата?
— Продължавай да ги наблюдаваш — нареди Валенцуела на Теди. Той направи знак на Рашад да остави Мел и момчето и тримата се запътиха обратно по пътя към сивия мерцедес.
— Няма да повярва — разсъждаваше Валенцуела. — Твърде бързо се съгласяваме. Защо ще го правим?
— Да не би да искаш да стоиш тук и да чакаш до утре, за да изглежда по-правдоподобно? — обади се Рашад. — Каква е разликата? Сто или сто деветдесет и пет хиляди, ако ще надуши нещо, и в двата случая ще го надуши. Не, мисля че той залага всичко на една карта. Няма какво да губи. Знае, че това са парите на Розен. Вижда възможност да ги прибере всичките. Но, я ми кажи, как ще се измъкне? Нали ние сме тук.
— Замисля нещо — рече Валенцуела.
— Какво замисля? Той нямаше време да обмисля. Само опитва, за да види колко ще получи, това е всичко. Нищо не губи и ние нищо не губим, като му ги даваме.
— Мел твърди, че нямало и помен от Розен.
— Съгласен съм с Теди, че вероятно е ранен-каза Рашад. — Но той е там вътре, нали? Няма къде другаде да бъде.
Валенцуела помисли още малко. Накрая се съгласи:
— Добре. Ще му кажем, че ще му дадем всичко. И другата половина, но когато излезе.
Мел отново приближаваше към средата на двора, Мати се влачеше зад него.
— Сержант?
Той спря, огледа се наоколо и започна да събира банкнотите, които се бяха разпилели по тревата.
Дейвис изчакваше, като наблюдаваше през прозореца. Видя как Мати вдигна няколко банкноти и пусна едната в джоба си, докато се връщаше с останалите при адвоката. Дейвис погледна към Тали. Сега и той беше много напрегнат, но като се увери, че е до него, като че ли се поуспокои.
— Видя ли го?
— Мати се грижи за себе си — отвърна Тали. — Надявам се, че нищо няма да му се случи.
Адвокатът беше присвил очи и пак гледаше в неговата посока.
— Сержант?… Съгласни са. Ще получиш всичко.
Значи така, помисли си Дейвис. Раздават пари.
— Казаха да излезеш да си вземеш куфарчето. Един от тях ще дойде да ти предаде останалите.
— Кажи им, че искам да се видя и с тримата-извика Дейвис. — Ако изляза, не искам никой да стои зад оградата. И тримата трябва да дойдат отпред.
Мел сви рамене. На него му беше все едно. Обърна се към Мати, каза му нещо и Мати тръгна назад към оградата. Бяха му намерили някаква работа.
— Разбра ли? И тримата — повтори Дейвис.
Мел кимаше.
— Той ще им предаде.
— Когато донесат парите, оставям им Розен. — Дейвис почака, за да бъде сигурен, че адвокатът го е чул. — Даже ще го изкарам навън.
Мел отново наостри уши, като проучваше прозорците.
— Искаш да кажеш, че когато си тръгнеш, няма да има нужда те да влизат вътре.
— Казах, че ще го изкарам навън.
— Ами… той какво мисли по въпроса?
— Нищо — отговори Дейвис.
Мел се поколеба.
— Не разбирам.
— Не е и нужно. Върви да им съобщиш.
— Един момент — рече Мел и забърза назад към оградата.
Дейвис пак погледна към Тали.
— Готова ли си?
Момичето кимна, стиснало здраво пушката, опряна на перваза.
— Има и други начини — каза Дейвис, — но никой от тях не ми харесва. Нали нямаш нищо против.
Момичето пак кимна, страхуваше се да проговори.
— Тогава да го направим — рече Дейвис.
Той свали маузера, опря го на перваза до момичето, после отиде до тялото на Розен.
Ето че се зададоха: Мати и адвокатът вървяха отпред, отзад идваха Валенцуела и Теди с автомати; Рашад беше между тях и носеше някаква спортна чанта от плат. Парите сигурно бяха в чантата, в случай че Дейвис поиска да ги види. „В чантата положително има и пистолет“ помисли си Дейвис, докато ги гледаше. Той държеше здраво Розен в ръцете си, мъртвото тяло беше достатъчно извито, за да изглежда от разстояние като живо, а главата беше опряна на рамото на Дейвис. Опитваше се да не гледа лицето му. Прекрачи канапето, което барикадираше вратата и излезе на двора.
Сега и те го видяха. И петимата се бяха втренчили в него, като пристъпваха по тревата откъм оградата. Дейвид напредваше откъм къщата и щяха да се срещнат там, където бяха парите. Петимата стигнаха първи. Мати отстъпи встрани. Адвокатът се оказа по-хитър. Той започна да събира стодоларовите банкноти, като в същото време все повече се отдалечаваше от групата.
Когато Дейвис беше скъсил разстоянието на по-малко от шест метра, Валенцуела попита:
— Какво му е на Розен?
Дейвис не отговори. Той продължи, оставаха му около три метра до отвореното куфарче и неочаквано приклекна и положи на земята тялото на Розен. Остана така, насочил поглед към тях. Искаше му се двамата с автоматите да бяха един до друг и Рашад да не стоеше помежду им. Дрехите им бяха прашни и по тях личаха петна от пот. Слънцето зад тях ги очертаваше като тъмни силуети. Но слънцето не го притесняваше. Дори ги открояваше по-ясно. Те бяха приковали очи в Розен. Дейвис остана коленичил, лявата му ръка лежеше върху дланите на Розен.