— Отиде си — каза собственикът.
Розен го изгледа с толкова странен поглед, че собственикът, изплашен и объркан, не разбра дали го беше чул.
— Онзи човек, арабинът, си отиде.
Искаше му се да каже на Розен още нещо и да го пита за някои работи, но думите му идваха само на иврит. Накрая рече:
— Защо той искаше да направи това? Арабинът. Да те убие.
— Той не беше арабин — отвърна Розен.
Собственикът се опита да поговори с него и да го накара да остане, докато извика полицията. Но това беше всичко, което Розен каза преди да излезе:
— Той не беше арабин.
Еди Бродер, с ризата и якето на Розен в големия си куфар и с паспорта му в чантичката си — толкова възбудена и нетърпелива, че едва се удържаше на едно място — взе такси от Тел Авив обратно до Натания и плати за пътя сто и двайсет израелски лири, почти двайсет долара.
Заслужаваше си, за да пристигне във „Фор сийзънс“ малко след един часа, навреме, за да обядва с новия си приятел. Боже, гореше от нетърпение все едно, че беше на двайсет години, но и се тревожеше. Дъщерите й нямаше да одобрят. Те нямаше да разберат как една майка може да има такива чувства. По щяха да го харесат. Той беше нежен, мил, забавен. Не беше толкова търпелив, за какъвто се мислеше. Усмихна се, като си го представи по наполеонки, как търсеше цигари и гълташе корема си, поглеждайки се в огледалото. (Беше й казал, че е на четирийсет и пет, докато според паспорта му беше на петдесет.) Прояви обаче голямо хладнокръвие, когато цялата сграда бе обгърната в пламъци, знаеше точно какво да прави и успокояваше всички, докато ги водеше през дима. Чудесен беше. Може би дори съвършен. Но тя нямаше да гледа много напред и да започва да си фантазира за бъдещето. Не, както би казал Ал Розен, отпусни се и остави животът да си тече.
Портиерът я попита дали ще отседне. Тя му каза само да остави куфарите някъде, защото засега не знае и се отправи към вътрешния телефон да се обади в стаята на Розен. Никой не отговаряше.
Бързо отиде до ъгъла на фоайето, откъдето се виждаше басейнът. Нямаше го и там. Не беше и в бара, нито пък в ресторанта зад бара.
Тя попита на рецепцията дали г-н Розен не е оставил съобщение за г-жа Бродер.
Администраторът каза:
— Г-н Розен ли?… — и докато се обръщаше към клетките с номерата на стаите, някаква израелка, в която Еди разпозна екскурзоводката на „Егед Турс“, застана на рецепцията и избърбори нещо на иврит. Мъжът се спря, за да отговори. Екскурзоводката го подхвана и го засипа като картечница с думи на иврит, изричани на висок глас. Когато мъжът се извърна, Еди отново попита:
— Г-н Розен? Оставил ли е съобщение?…
Мъжът отиде до гишето на касиера, върна се с някакъв лист хартия и заговори на екскурзоводката, която вече беше бясна и започна почти да вика на равнодушния администратор.
— Г-н Розен? — потрети Еди, овладявайки се с усилие. — Искам да знам, дали е оставил съобщение за мене, за г-жа Бродер.
Мъжът я изгледа за момент с безизразно лице:
— Г-н Розен? А, да, г-н Розен — каза той. — Изнесе се. Мисля, че беше преди около час.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Мел Банди каза на красивата израелка с дънки и блуза, под която не личеше да има сутиен:
— Всъщност, самолетът пристигна десет минути по-рано на Бен Гурион. И какво правят, свалят те от Боинг 707, натъпкват те в някакъв автобус заедно с всички останали, където седиш и чакаш петнайсет минути, за да си наваксат. Как позна, че аз съм г-н Банди?
— Попитах стюардесата — рече момичето. — Тя ви посочи.
— Ти си Аталия, нали?
— Да, или Тали, както ми казват — усмихна се тя. Имаше хубава усмивка, хубави очи и лунички. — Пишехме си от време на време, а ето че сега се срещаме.
— Имаш хубав акцент — заяви Мел Банди. — Хубава си. — Той надзърташе в деколтето на блузата. Вътре нямаше много, но беше изящно.
Момичето беше двайсет и една годишно, наскоро уволнило се от израелската армия, много умно, но с невинен вид, говореше арабски, а също иврит и английски. Не приличаше на еврейка.
Младежът с нея също не приличаше на евреин. Изглеждаше като арабин, или поне отговаряше на представата на Мел Банди за млад арабин, с мустачките и буйната му къдрава коса. В останалото — дънките, чиито краища се влачеха по земята, и разкопчаното яке от изкуствена материя, нямаше нищо особено. Казваше се Мати Харари и беше от Йемен; можело да му се вярва. Но Мел беше срещал доста подобни физиономии в детройтските съдебни архиви. Бял или тъмен, щом е йеменец, всичките си приличаха и все бяха обвинени в някакво джебчийство.