Антон Павлович Чехов
Пресолил го
Земемерът Глеб Гаврилович Смирнов пристигна на станцията Гнилушка. До имението, където беше извикан за размерване, трябваше да пътува още тридесет-четиридесет версти с коне. (Ако каруцарят не е пиян и конете не са кранти, и тридесет версти не ще има, а ако каруцарят е сръбнал и конете са уморени, и петдесет ще се наберат.)
— Кажете, моля ви се, къде мога да намеря тук пощенски коне? — обърна се земемерът към станционния стражар.
— Какви? Пощенски ли? Тук на сто версти наоколо и куче не можеш намери, а камо ли пощенски коне... За къде ще пътувате?
— В Девкино, имението на генерал Хохотов.
— А че — прозя се стражарят — идете зад гарата, там на двора понякога има селяни, возят пътници.
Земемерът въздъхна и се потътра зад гарата. Там, след дълго търсене, разговори и колебания, той намери един здравеняк селянин, мрачен, сипаничав, облечен в окъсани дрехи и с цървули.
— Дявол знае каква ти е каруцата! — намръщи се земемерът, качвайки се на каруцата. — Не можеш да разбереш къде й е задната част, къде предната...
— Че какво има тука да се разбира? Където е опашката на коня, там е предницата, а където седи ваша милост, там е задната част...
Кончето беше младо, но мършаво, с разкрачени крака и изпохапани уши. Когато каруцарят се понадигна и го шибна с въжения камшик, то само заклати глава, а когато той изруга и го шибна още веднъж, каруцата изскърца и се затресе като в треска. След третия удар каруцата малко мръдна, а след четвъртия — потегли.
— Така ли ще вървим през целия път? — попита земемерът, който усещаше силно друсане и се учудваше на способността на руските каруцари да съчетават бавното като костенурка каране с друсане, което разтърсва червата.
— Ще сти-и-гнем! — успокои го каруцарят. — Кобилката е млада, пъргава... Веднъж да се засили, не можеш я спря после... Дий, проклетнице!
Когато каруцата потегли от гарата, беше се смрачило. Надясно от земемера се простираше безкрайна тъмна, замръзнала равнина... Тръгнеш ли по нея, сигурно ще отидеш на края на света. На хоризонта, където тя се губеше и се сливаше с небето, лениво догаряше студена, есенна заря... Наляво от пътя, в тъмнеещия въздух, се издигаха някакви могили, миналогодишни купи или село. Какво имаше отпред, земемерът не виждаше, защото от тази страна целият хоризонт се закриваше от широкия, недодялан гръб на каруцаря. Беше тихо, но студено, мразовито.
„Какъв пущинак е тук! — мислеше земемерът, като се мъчеше да закрие ушите си с яката на шинела. — Пустош. Току-виж, те нападнали и ограбили — и никой няма да разбере, ако ще и с топ да гърмиш... Пък и каруцарят съмнителен. .. Гледай каква гърбина! Такава бабанка с пръст само да те пипне, и ти изкарва душата! И мутрата му зверска, подозрителна.“
— Ей, приятелю — запита земемерът, — как се казваш?
— Аз ли? Клим.
— Какво, Клим, как е тук по вас? Не е ли опасно! Не върлуват ли?
— Няма нищо, пазил ни бог... Кой ще върлува?
— Това е добре, че не върлуват... Но за всеки случай съм взел със себе си три револвера — излъга земемерът. — А с револвера, знаеш, няма шега. С десет разбойници мога да се справя...
Стъмни се. Каруцата изведнъж заскрибуца, заскърца и затръска и като че неохотно зави наляво.
„Къде ме подкара той мене? — помисли земемерът. — Караше все направо и изведнъж — наляво. Току-виж, ме закарал, подлецът, в някое затънтено място и... и... Има такива случаи!“
— Слушай — обърна се той към каруцаря. — Значи, казваш, че тук не е опасно! Жалко... Аз обичам да се бия с разбойници... На вид съм слаб, болнав, а имам сили като бик... Веднъж ме нападнаха трима разбойници... И какво мислиш? Така тръшнах единия, че... че, разбираш ли, предаде богу дух, а другите двама заради мен отидоха в Сибир, на заточение. И откъде толкова сила у мен, не зная... Само да пипна с една ръка някой здравеняк, като тебе, и... и го сваля.
Клим се извърна и погледна земемера, замига бързо с очи и шибна кончето.
— Да, брат... — продължи земемерът. — Да не ти дава бог с мен да се закачиш. Едно, че разбойникът ще остане без ръце и крака, ами и пред съда ще отговаря... Всички съдии и околийски началници ми са познати. Аз съм държавен, нужен човек... Ето например сега пътувам, а началството знае... и следят някой да не ми направи зло. Из целия път зад храстите дебнат урядници и стотници... По... по... почакай! — закрещя изведнъж земемерът. — Къде навлезе? Накъде ме караш?
— Не видите ли? Гора!
„Наистина гора... — помисли земемерът. — А пък аз се изплаших. Но не трябва да издавам вълнението си... Той вече забеляза, че се страхувам. Защо взе така често да ме поглежда? Сигурно крои нещо... Преди караше едва-едва, буквално се влачеше, а сега виж как препуска!“