— Слушай, Клим, защо така си погнал коня?
— Аз не съм го погнал. Сам се засили... А засили ли се, няма спиране... И сам той не се радва, че са му такива краката.
— Лъжеш, брат! Виждам, че лъжеш. Само че не те съветвам да караш толкова бързо. Я позадръж коня... Чуваш ли? Позадръж го!
— Защо?
— Ами за това... за това, защото след мене от станцията трябва да тръгнат четирима другари. Трябва да ни настигнат... Обещаха да ме настигнат в тази гора... С тях по-весело ще се пътува... Едни яки, здравеняци... и всеки носи пистолет... Ти какво така все се озърташ и мърдаш като на тръни, а? Аз, брат, такова... брат... Мен няма какво да ме гледаш... нищо интересно няма в мене освен револверите... Заповядай, ако искаш, ще ги извадя, ще ти ги покажа... Заповядай...
Земемерът се престори, че бърка в джобовете си и в това време се случи нещо, което той въпреки всичката си страхливост не можеше да очаква. Клим изведнъж се изтърси от каруцата и побягна на четири крака към гъсталака.
— Помощ! — извика силно той. — Помощ! Вземи и коня, и каруцата, проклетнико, само не ме погубвай! Помощ!
Чуха се бързи, отдалечаващи се стъпки, пращене на съчки — и всичко утихна... Земемерът, който не очакваше такъв реприманд, първо спря коня, после се настани по-удобно в каруцата и започна да мисли.
„Избяга... изплаши се, глупакът... Ами сега? Не мога сам да продължа, защото не зная пътя, пък може и да помислят, че съм му откраднал коня... Какво да правя?“
— Клим! Клим!
— Клим!... — отговори ехото.
При мисълта, че ще трябва цялата нощ да прекара на студено в тъмната гора и да слуша само вълците, ехото и пръхтенето на мършавата кобилка, студени тръпки го полазиха по гърба, сякаш го стържеха със студено ренде.
— Климушка! — завика той. — Братле! Къде си, Климушка?
Два часа вика земемерът и чак след като пресипна и се помири с мисълта да нощува в гората, слабият ветрец донесе до него нечий стон.
— Клим! Ти ли си, гълъбче? Да вървим!
— Ще ме у... убиеш!
— Та аз се пошегувах бе, братле! Господ да ме убие, пошегувах се! Никакви револвери нямам! От страх лъгах! Моля ти се, да вървим! Замръзвам!
Клим, разсъдил навярно, че истинският разбойник отдавна би изчезнал с коня и каруцата, излезе от гората и нерешително се приближи до своя пътник.
— Защо се изплаши, глупчо? Аз... аз се пошегувах, а ти се изплаши... Сядай!
— Остави се, господарю — промърмори Клим, като се качваше в каруцата. — Ако знаех, и за сто рубли не бих те взел. Насмалко не умрях от страх...
Клим шибна кончето. Каруцата се затресе. Клим шибна още веднъж и каруцата се помръдна. След четвъртия удар, когато каруцата потегли, земемерът закри уши с яката си и се замисли. Пътят и Клим не му изглеждаха вече опасни.
1885