Тия дни нямаше много работа по казанджийските работилници. Мнозина от людете бяха по сергиите из пазарищата, а които бяха останали тук, също продаваха готова стока. Тихо беше и в работилницата на Глаушев. Стоян Глаушев седеше наметнат с връхната си дреха на широкия тезгях, подпрял лакът на малкото сандъче, в което събираха парите през деня и пазеха тефтера, и тъй, отдалеко, се разпореждаше нещо, но никой не го слушаше. Кочо Глаушев, синът, току-що бе дошъл от сергията на атпазар с двама от калфите да вземе нова стока и подбираше каквото намираше за нужно, без да слуша стария. Двамата калфи прибираха стоката на купчина и също не слушаха стария, който им нареждаше от тезгяха кое къде да сложат. На долния край на тезгяха, откъм вратата, бе приседнал с провесени нозе Милан Къндак, около четиридесетгодишен планина човек, прлв от постоянните чукачи в работилницата на Глаушевци който въртеше леко-леко към три оки чук. Насреща, на едно ниско столче, седеше разкрачен и с луличка в уста Здраве Шойлев — друг един от постоянните чукачи при Глаушевци. И докато Милан Къндак беше цял великан, Шойлев беше доста дребен човек, мършав, с изкорубени плещи, та се чудеха людете как въртеше и той тежък чук при голямата наковалня, когато разплескваха разжарените пити бакър. Зад него, накъм дъното на работилницата, се чернееше голямото огнище, затихнало и студено, лежеше там отпуснат ниско до земята и големият мях.
— Вземи повеке гюмове… повеке гюмове — повтаряше вече кой знае за кой път Стоян Глаушев, но син му подаде на двамата калфи не гюмове, а тепсии.
Тъкмо в това време в работилницата влезе влахът с широкия, тежък диск на гърдите си.
— Добър ден — рече той задъхан на преспански, но пак сякаш говореше на своя влашки език, със стиснати челюсти и някак с предната част на устата си. Той сложи на тезгяха тежкия товар и избърса с длан рукналата пот по челото, по цялото му лице. — Е, люде… — въздъхна той и продължи: — Донесох тука идна стока, ама ни знам какво ще речите.
Всички тук се загледаха учудени в тежкия диск на тезгяха и дори Здраве Шойлев стана от столчето, пристъпи да погледне по-отблизу, стиснал в ръката си угасналата луличка.
— Каква ти е стоката? — попита най-сетне Кочо Глаушев. — Не се вижда.
— Ето, ето — забърза се услужливо влахът. — сега ще покажа. Тъкмо работа за вас.
Той разви синята хартия, под нея лъсна бакър и се разкриваше все по-широко целият диск, но видя се най-сетне, това бяха кръгли медни листове. Влахът дигна един изпука звънливо и лъсна пред очите на учудените люде широк меден кръг, гъвкав и гладък. Влахът продължи словоохотливо:
— Нема веке да чукате по двайсет души, за да разтеглите един лист бакър, и то дебел, неравен, ето ви готови листове за тепсии, за казани, за сахани и за каквото си искате, ще го вземеш и ще го извиеш, както си искаш. Тия листове фабрика ги прави, готови, виж, като злато свети, сичките са еднакви тука, а имаме в колата и големи, и по-малки, за секо нещо. Докара ги чак от Немско нашият битолчанец Питу Кълугрея, малко късно дойдоха за панаира, ама закарайте ги, вели, в Преспа там има много бакърджии. Сега това е сичко, тия три коли две хиляди оки, ама Питу Кълугрея вели, ако искат бакърджиите в Преспа, аз мога да докарам и сто хиляди оки, и двеста хиляди, колкото искат. Ще пиша до фабриката и — хайде… с писмо ще докарам, вели. Е, люде вижте сега и кажете. Я, хубаво нещо, вижте как свети.
Слушаха мълчаливо шестимата казанджии дългата реч на влаха и не откъсваха погледи от лъскавия меден лист, разгънал се на тезгяха, та се оглеждаха в него рафтовете на отсрещната стена. Слушаха те и повече гледаха. Никой не се решаваше да каже ни дума. А всеки със своя си ум схващаше какво бе станало, какво се бе променило така изеднаж и толкова издълбоко. Протегна се по тезгяха старият Глаушев, посегна предпазливо, погали с върха на пръстите си медния лист.
— Като джам… — рече той тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой. И се върна на мястото си, без да оккъсне поглед от медния лист на тезгяха.
Протегна ръка и Кочо, приподигна листа, потгъна пръсти и току каза високо, като че ли отеднаж бе открил слабото място на това ново чудо:
— Ама то… много тънко бре!
Протегнаха бързо ръце и Милан Къндак, и двамата калфи, да опитат и те с пръстите си. Но влахът извиси глас:
— Е… Има и по-дебели, и секакви там, в колите. Дръпнаха ръцете си и Милан Къндак, и двамата калфи. Само Здраве Шойлев не посегна да пипне медния лист, стигаше му и това, което виждаше с очи. Той сложи угасналата луличка в устата си, извади я пак и рече: