— Не е чудно — рече Лазар. Сетне продължи: — Четох в един вестник как преди години работниците в една фабрика в Англия изпочупили машините. Влезли во фабриката и сичко изпочупили.
Стоян го гледаше учудено: е, що искаш да кажеш?
— Ами машините им взели хлеба — продължи Лазар. — Което по-рано двайсет души работници извършвали за една неделя, машината го свършвала за дванайсет часа. Останали людете без работа, без хлеб. Ето, да почне некоя фабрика да прави гюмове и тенджери, ще ги прави по-бързо и по-евтино. Кой ще купува тогава от вашите гюмове и тенджери?
— Така де! — удари длан по коляното си Стоян. — това казвам и аз!
— Ще го видим, като дойде — измърмори Кочо с пълна уста. Глътна залъка си и продължи: — Новият бакър е сгоден за нас. Ще купиме утре повеке. И що си се завайкал ти за чукачите?
— Грехота е бре, сине! Сиромаси люде.
— Те да му мислят. Ние ще си гледаме нашата работа. Заради них ли аз ще седна да лея и да чукам бакъри като ми иде готов бакър?
— То е добре, че татко ги жали — намеси се Лазар. Вземете двама-трима на друга работа в дюкяна.
— Ще вземем… — продума неохотно Кочо. — Д имаме повеке работа. Пък и калфи си имаме — додаде той.
— Ще вземем, ще вземем — размаха ръце Стоян.
Ето ще вземем Здравета Шойлев, Милан Къндак, цела къща с деца имат и двоицата.
— Ти ли ще храниш децата им бре! — подхвърли Султана.
— Аз… Сами ще си хранят децата! Ще работят Навечеряха се, жените дигнаха трапезата. Лазар рече на Неда да прибере двете по-големи деца в стаята на старите — там спеше и тя с по-големите деца. Сега разбраха всички, че той искаше да им каже нещо, да им говори нещо. Жените насядаха около лампата и всяка имаше някаква работа в ръцете си, а мъжете — от двете страни на загасналото огнище. Лазар седна до баща си. И той към баща си се обърна, макар думите му да бяха насочени към майката:
— Е, татко, реших аз къща да правя.
Стоян цял засия, свали лулата от устата си:
— Хаирлия да е, Лазе!
Гласът му прозвуча самотен. Не продума никой други. В стаята беше много тихо. А всички поглеждаха Султана чакаха тя какво ще каже. Само Ния не подигна очи, и наведена над някаква везба. Не се смути Стоян от общото мълчание — що имаше лошо в това, че Лазар искаше, да прави къща? И продължи зарадван и някак горделиво.
— Требва да си спечелил коджа пари тая година, Че къща с пари се прави. Иначе ние си имаме къща.
Пак всички замълчаха. Старият бе се докоснал до най-важното и сега всички чакаха да видят какво ще отговори Лазар — чакаха и Султана, и Кочо, и Раца. И Лазар отговори:
— Аз, татко, друга къща ще правя. За мене. А тази къща ще остане за Кочо. Вие пък с майка ще отидете където искате: при мене или при него. Аз искам и Ния иска да дойдете при нас, с нас да живейте. В новата къща — усмихна се той.
Султана отпусна ръцете си на скута заедно с плетивото, което държеше, и се загледа в Лазара, като че ли искаше да то види по-ясно през светлината на лампата. Но заговори тихо, само от време на време гласът й изхриптяваше и тя преглъщаше със сухо гърло:
— Ти, сине Лазе, искаш да се отделиш от нас. И Ния иска, повеке от тебе иска, да си бъде по-слободна. Тя искаше да те заведе в бащината си къща, ама това не стана. Сега ти ще правиш нова къща, за да се отделите вие двамата от нас.
— Нема да те лъжа, майко: ние с Ния искаме да се отделим. Ама не от лошо сърце, майко. Ето казвам: вие с татко ще си дойдете при нас, в новата къща.
— Аз от тая къща не излизам. Тука съм се родила и тука ще умра.
— Защо така, майко? Човек нема да прави гроб от къщата си. Тука ти е харно, знам аз, но още по-харно ще ти бъде в новата къща.
— Тука ми е мене най-харно.
— Тука ни е веке тесно, майко. Децата пораснаха, ето и Неда. За сички ще бъде по-харно, като се разделим. Ами ние пак ще сме си едно, нас не ни свързва само къщата.
— Не ме залъгвай, Лазе, като малко дете. Нас къщата ни свързва най-напред, ето това огнище, дето сме се сбрали. Влезеш ли в друга врата, ти веке си друг човек. Чужд човек си веке. А къщата нам не ни е тесна. В нея могат да живеят още толкова люде. Некогаш и по десет деца под един покров, в едно легло са спали. И сега така живеят мнозина в Преспа.
— Живеят, ама от нужда. Ние пък можем по-нашироко да живейме.
— Това е, синко. Нашироко искате да живейте, слободно. Тесно ви е, ама в сърцето ви е тесно. Ти не ме залъгвай, Лазе. Аз оттука нема да излеза, а и вас нема да ви пусна, така да знайте.
И тя дигна рязко плетивото в ръцете си, започна да плете припряно — не искаше да говори повече. Тогава се обади Кочо, изтихо, примирително: