— Ами нищо лошо, майко… щом Лазе иска да си прави къща…
— Султана впери в него очи, спря да плете:
— Мълчи ти тим! Знам аз: и вие с Раца искате да си живеете по-слободно.
— Майко, аз нищо не съм рекла… — повлече изтънко глас Раца.
— Не си рекла… — сопна се и на нея старата Глаушица, но изеднаж гласът й омекна и потрепера: — Знам аз… и вие с мъжа ти искате да се отървете от нас… Никой не ще старите люде.
— Не говори така, майко… — едва ли не проплака Раца.
Султана в миг се съвзе от временната си слабост, изкашля се сърдито и рече с остър, гневен глас:
— Тука ще седите сички. Тука, барем докато съм жива аз. Никого нема да пусна, тука е нашият дом!
— Не, майко — рече спокойно Лазар. — Да бъдем разумни. Като можем да си наредим по-харен живот, за сички по-харен, защо…
Но Султана не го изслуша докрай:
— Ама ти не разбираш ли? Не е тука до тесно и широко… Ами като излезете вие оттука, като излеземе и ние… къщата ни ще се разтури бре, ние людете ще се разтурим!
— Не, майко. Нема да се разтурим, ами ще си бъдем по-мили. Така сички се мъчим и ще почнем да се сърдиме, да се… караме, може и да се скараме.
— Ти нели си учен, знайш да говориш. Ама много пъти думите са едно, истината е друго. Аз веке рекох: нема да пусна никого да излезе оттука.
— Ще ме прокълнеш ли, майко, че искам да си направя нова къща?
— Нема да те прокълна. Ама ще легна там, на прага, пък ти да ме прегазиш.
Лазар посегна, обхвана я с ръка през тесните, отпуснати вече рамена:
— Ти ще легнеш там, майчице, ама аз ще те дигна на ръце и ще те отнеса в новата къща.
— Ха! Ха! — избухна отеднаж Стоян. — Хубаво ти рече Лазе!
— И ти ли бре! — понадигна се Султана, но после се отпусна, сякаш ръката на сина й я смазваше, и рече ядно, през стиснати зъби: — Сичките сте против мене!
— Не сме, не сме… — полюля, попритисна я галено към себе си Лазар.
Тя посегна мълком и свали ръката му от рамената си. Като отблъсваше в гнева си милувката на Лазара, тя се загледа в Ния, която през цялото време стоя наведена над работата си и само час по час заиграваше руменина по бузите й, по още моминската й шия. Тъкмо в тоя момент и Ния и я дигна очи към свекърва си и срещна погледа й — студен, пронизващ, пълен с омраза. Младата жена бързо се наведе отново над везбата си и не Султана, а тя се смути; засрами се от тоя поглед, та побърза да го избегне тя сякаш не бе го забелязала. И пак заигра руменина по младата й шия, по цялото й лице, дори влага изби по челото й. Никога досега свекървата не беше я поглеждала така, дори когато бе й се сърдила много, както бе при първото й излизане в чаршията. И в най-сърдити нейни думи досега Ния бе чувствувала майчински гняв и недоволство, а сега тя видя в погледа й омраза, която светеше студена, вледеняваща, прониза я като нож. Старата жена не я скри, не се досети да я скрие или не искаше да я скрие.
Глаушевци не говориха повече тая вечер за новата къща на Лазара и скоро станаха да си разотидат по стаите. Изрекоха се по няколко обикновени думи в суетнята преди лягане — има ли вода в бардучетата, кой ще заключи входната врата за през нощта, — а Стоян се опита да се пошегува, тежеше му, че се разделят така отчуждени за през нощта, но никой не подзе шегата му и скоро всеки се скри зад вратата си. Само Стоян остана вън, в общата стая, и се притъкми да се помоли пред иконостаса, прекръсти се няколко пъти, но не идеше молитва на езика му.
— Ай, господи… Ай, господи… — зовеше той своя бог с отпаднал глас и без сърце, нямо и студено беше сърцето му в своето огорчение.
— Хайде, стига… — подаде глава Султана от вратата на стаята им. Тя беше гологлава, свалила бе кърпата си, за да се превърже за през нощта, и се виждаха побелелите й коси, вече доста разредени на темето.
Стоян се прекръсти още два пъти, бързо едно след Друго, и влезе в стаята си още по-разтъжен, още по-огорчен. И с тия зли думи го посрещна Султана:
— Що си застанал да се кръстиш… Дяволът е влезъл веке в тая къща!
В другата стая насреща Кочо шепнеше на жена си, макар да нямаше кой да го чуе:
— … По-харно ще бъде тъй и за нас… Сами тука… Секи на свое бунище. Старите тука ще си остана то се знай… Те, Лазе и Ния, са по-други люде. Ние сме като них… Така по-харно и за них, и за нас, секи и во своя къща…
В малката стаичка Ния и Лазар мълчаливо се готвеха за спане. Ния не отвори уста ни да попита нещо ни да се оплаче. Лазар чувствуваше, че тежеше мъка на сърцето й или тя може би беше и сърдита на майка му, но не се впусна в разговор, за да не засилва собствената си мъка и грижа. Все пак, когато си легнаха вече и бяха угасили лампата, той каза в тъмното:
— Тя, майка, не е лош човек. Така разбира тя държи здраво на своето. Силна е тя и упорита, ама ние ще я укротим полека, полека…