Ния нищо не отговори. Тя още не беше премислила всичко, що бе чула и видяла тая вечер, не знаеше що да отговори, боеше се да не изрече излишни думи. Ама нейният Лазар и свекърва й бяха майка и син… Но чувствуваше тя как и в нейното сърце се надигаше някаква сила, някакво упорство, а може би също и омраза.
Султана Глаушева стана от леглото с пожълтяло лице и още повече се загуби лицето й, като се превърза тя с черната си кърпа и я придръпна над очите. Не бе спала цяла нощ. Унесе се в дрямка малко преди да стане, но като че ли за да се размъти още повече душата й. Уж заспа, пък всичко виждаше ясно пред очите си. Едва що затвори очи и — насреща Катето, умрялата й щерка, и Ръкавите на умрялата бяха запретнати догоре, като да се готвеше за пране, а ръцете й — до лактите в кръв:! висят надолу целите кървави.
— У, Кате! Що е тая кръв!
— Забрави ли… Ти ми го стори!
Катето я гледаше, без да мигне — такива ставаха: очите й винаги, когато се сърдеше за нещо; и се виждаше, че минутка след това очите й ще се засмеят дяволито — такава беше нейната сръдня. А сега се виждаше, че очите й няма да се засмеят. И лицето й беше по-друго — бледо, без кръв, мъртвешко; такова беше лицето й, когато я сложиха в ковчега за погребение, цялото побеляло, студено, а веждите й, миглите й — като залепени по него.
Докато гледаше Султана лицето и, със същата болка, както пред мъртвешкият ковчег тогава, изведнъж забеляза, че очите на Катето бяха изчезнали.
Бледото мъртвешко лице беше все тъй обърнато към нея, но без очи.
— У, Кате… Защо си без очи?
— Ти ми ги извади! Забрави ли?
Заплака Султана, но като че ли не тя, а самото й сърце плачеше:
— Нели съм ти майка, Кате… Нели съм ти майка!…
Катето изеднаж изчезна. Султана тръгна да я търси и ТОКУ хлътна в някаква дълбочина, стресна се и се събуди. По тялото си усети студена влага. Изправи се в леглото, развърза кърпата си и пак се превърза. Беше още тъмно, но тя усещаше, че бе се събудила пак навреме. До нея там Стоян тихо похъркваше в тъмнината. Султана побърза да стане — не можеше да търпи повече хъркането му. „Цела нощ спи и хърка проклетникът, нищо не го тревожи. А къщата ни гори от четири страни!“
Тя мина в съседната стая — няма да сбърка нищо, свикнала бе да се движи и в тъмното, преви колена пред огнището, да стъкне огъня. И така остана — понесоха я мислите й. Защо й се яви Катето и тъкмо тая сутрин? Пак ли за да я съди? Нека я съди — и колко пъти досега — ама няма да я осъди. Е, така беше наистина, тя, Султана, й даде отровата с ръката си, но то беше, за да я пречисти от греха, който бе сторила. Като умря Катето, в сърцето на пустата й триклета майка остана само мъката по умрялата, само лютата болка, която и досега не преминаваше, няма да преболее никога. Не остана в ума й съд, да я съди и да я гори цял живот, и защо ще остане в ума й такава лоша мисъл: тя даде отровата на Катето, за да я пречисти!… Ето и сега като че ли бе дошъл този сън в тежък час…
Султана никога не забравяше що трябва да върши, не забравяше ни най-дребната си работа, а днес повече отнякога помнеше що има да върши. Тя разрови купчината пепел в огнището, засияха там ярко живи жарчета, които бе заровила вечерта, поприбра ги сега и хвърли върху тях сухи лозинки. Почернялото огнище скоро светна от дигналия се пламък. Султана сложи на огъня котлето да ври, сетне отиде да събуди мъжа си, пристъпи към вратата на Кочовата стая:
Хайде, Кочо… Време е.
— Ставам, майко… — чу се гласът на Кочо иззад вратата.
Докато се измиха и облякоха двамата мъже, тя им приготви закуска. Стана да изпрати мъжа си и Кочовица, но едвам се влачеше пак с натежал корем. Свекърва й веднага я върна в леглото:
— Ти лежи там, аз ще изпратя мъжете. Нема защо да ставаш толкова рано, щом си на такъв ред.
Султана изпрати двамата мъже в чаршията, а като се раздени добре, изпрати на училище и двете по-големи Кочови деца. После влезе при Кочовица:
— Ти лежи, не бързай да ставаш. Днеска имам аз разговор с Ния, а ти стой си в стаята, искам да бъдем сами с Ния.
— Харно, майко.
Излезе Ния от малката стая и поздрави както всеки ден:
— Добрутро, майко.
Султана не отговори на поздрава й, а се извърна, погледна я в нозете и рече:
— Майко… Не съм те раждала аз тебе и не иде от сърцето ти тая дума.
Ния се спря там, до вратата, затрепка с очи изненадана, уплашена: никога досега свекърва й не бе говорила така с нея.
Докато стана Лазар и излезе в чаршията, те вече не продумаха. После Султана тикна в ръцете на Неда цяла една тепсия леща и я изпрати да я треби вън, на двора. И се обърна към Ния, сподири я с поглед, както бе започнала младата жена да шета из къщи: