— Ти още като дойде в тая къща, от първия ден още, не тръгна дружно с нас; се стоеше некъде по-настрана. И секога си била срещу мене, во сичко.
Старата Глаушица не викаше, говореше дори тихо, но много ясно, чуваше се ясно всеки звук на думите й. В гърдите й напираше голяма сила, голям, дълго спотайван гняв, но тя го задържаше, владееше го като че ли с друга още по-голяма сила. Ния се поозърна, негли да избяга, да се скрие някъде, и се спря сред стаята, където я настигна сърдитият, рязък глас на свекърва й, само едва-едва се пообърна, за да покаже, че слуша. Старата жена пое на няколко пъти въздух издълбоко, може би за да надвие отново големия си яд, да позадържи гласа си, и пак започна с твърд, но равен глас, който съскаше, подсвиркваше остро през изпочупените, изпопадали зъби:
— Не ти хареса тебе нашият живот. Разгалил те баща ти Аврам, иначе си научена ти, пък ние тука сме други люде, нашият живот е строг. Мъжът ми е селянин, воловар, такъв си остана, кажи-речи, и до днеска. Аз пък израснах в сиромашия, имало и дни, кога съм търпела за един залък хлеб. Ама ще знайш, моят корен е по-дълбок от твоя, ние тука в Преспа и не знайме каква беше майка ти, откъде я доведе Аврам Немтур, влахинка ли беше, гъркинка ли или арнаутка.
Както беше полу извърната Ния, виждаше се как започна да побелява лицето й, побеля и ухото й, сгушено в гъстите, черни къдри, откъдето започваше едната й плитка. Като заговори сега Султана за майка й, тя тихо въздъхна и бавно обърна лице пред себе си, остана с гръб към старата жена, но се виждаше как дишаше издълбоко, рамената й ту се издигаха, ту спадаха. А Султана още повече се настървяваше, пристъпи още една крачка към нея, продължи:
— Аз сама те доведох в къщата си. Дойдох да те уча и поучавам как да влезеш в къщата ми. Аз можех да ти затворя вратата и никогаш да не влезеш тука, ама отворих ти я сама, рекох си, че и ти си като мене сирак, сама остана, ще се събереш с нас, ще се сдушиш, ще ми си благодарна, че съм те прибрала, а можеше и така да си останеш — сам-сама, — отиде, та се не виде богатството на Аврам Немтур и кой знай дали би те взел некой само заради голата ти хубост. Той, татко ти, какъвто беше, боеха се людете и от сенката му, а ти си негова щерка, нема да паднеш далеко…
— Остави мъртвите… майко — продума Ния, както беше обърната с гръб към свекърва си, а рамената й се тъй се подигаха и спадаха.
— Мъртвите… — повтори след нея Султана, докачи търсеше прекъснатата си мисъл, и пак се нахвърли, пак без да повиши тон, само започна още повече да фъфли и да съска през зъбите си: — Още от първия ден застана против мене. Аз кажа едно, ти се друго ще направиш. Каквото да кажа аз, ти своето си знайш. Влезе в къщата, а се погнуси да ядеш от една паница с нас и какво ли не още, секи ден. А с какво излезе ти насреща? По-работна ли си от мене, по-голема уредница, по-голема чистница ли си от мене?
Ния току се поогледа и отиде, та приседна на един стол край стената, отпусна ръце в скута си. Лицето и беше все тъй пребледняло, изглеждаше и възсивкаво поради възмургавата й кожа, но гледаше пред себе си спокойно, очите й бяха сухи. Не промени тон и Султана само пристъпи още една крачка към снаха си, като да бе зарекла да пази определено разстояние. А то беше едно избухване на гнева й, което тя все пак успя да задържи в гласа си, но думите й станаха още по-остри, по-люти и по-тежки:
— Донесе ти несрета в къщата ми, разби ти къщата ми, разтури я. Мислиш, не виждам аз що става? Кой мъж влезе у нас, веке не влиза като свой, като приятел а в тебе му са очите и не мисли добро. Ето, да речем, те улавя даскал Вардарски, и само той ли! Ами — сега съвсем понижи глас и започна да шушне остро, да хрипти, — ами, не виждам ли, и тоя, моят дъртул, свекърът ти и той понекогаш те поглежда с нечисти очи, прости ми господи, може и сам да не се сеща що върши, ама нел виждам очите му и като земе да се лигави около тебе… Ами Кочо? И Кочо тъй… Ти доведе самия сатана в къщата ми!
Ния едва-едва се помръдна, както бе седнала, и разтвори срещу нея само очите си — големи, пълни с отвращение и страх:
— Мислиш ли що говориш…
— Знам що говоря — отвърна пак с равния си гла Султана. — Нема да кажа, че ти се носиш като разпасана кучка, нема да си кривя душата, но дяволът с тебе върви. Такова лице ти е дал, такава снага… нели виждам по улиците: секи ще се обърне да те погледа; само кат погледнеш, само като се помръднеш, и хващаш очите на людете. Такова лице, такава снага не иде от бога, не за добро.
— Мене господ ще ме съди… Той знай какво е душата ми.
— Знай! Ама и сатаната се бърка в работите му. — И Султана започна пак да шушне, да хрипти, протегнала към снаха си зло лице и сиво като пепел: — А защо не раждаш, а? И лекове пи. Да не би господ да те благословил така или пък дяволът заключил утробата!