И остави сина ми без челяд, така ще пресъхне коренът.
Сега Ния още повече побеля, побеляха и устните й, изправи се, но като че ли всеки момент можеше да падне на пода. Пресекна сякаш и дъхът в гърдите й, пристъпи тя да се отдалечи, да се скрие в стаята си, но гласът на Сулгана я закова на мястото й:
— Къде отиваш… Стой тука! Сичко да чуеш, сичко да ти кажа.
Ния промълви с чужд глас:
— Никой не ме е мъчил така, никой досега… Султана не отговори веднага, но и не сваляше очи от снаха си, като че ли се боеше да не я изпусне. Разтвори челюст със стиснати устни и после каза с едва-едва поомекнал глас:
— Искам сичко да чуеш. Па ако имаш ум, може и да се совземеш… да наведеш малко глава, както си я дигнала срещу сички. — Поомекнал за малко гласът й, сега пак се изостри, издрезгавя от един нов пристъп на гняв в гърдите й. Тя рече: — Да знайш и да запомниш: аз нема да пусна да излезе от къщата ми Лазар… най-милата ми рожба! Ти искаш да го изведеш оттука, ама аз нема да го пусна, пък ако треба, и от тебе ще го отделя, така да знайш. Ти върви, където щеш, ако не ти харесва моята къща. Ето и дотам ще стигна, ако стане нужда. Що си мислиш ти — лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да го държи. А Лазе първо е мой, после е твой, аз съм го родила. Не ти го давам, кучке! — Пристъпи още една крачка Султана и дори приподигна разтреперани ръце: — Не ти го давам… Да си знайш мястото. Жена си му, ама аз пък съм му майка.
В тоя миг откъм двора се чу писклив женски глас:
— Стрино Султано!
Старата Глаушица се сепна, посегна да оправи кърпата на главата си и като че ли оправи с ръка и лицето си — то се поразведри, придоби по-спокоен израз: да не може да познае жената отвън, чуждият човек, какво стаеше в къщата й. Тя излезе. Вън, до стъпалата на чардака, бе застанала една съседка:
— Рекох да те попитам, стрино Султано… Имаш ли малко бърдо, за кенарлия платно?
— Имам.
— Да ми го дадеш, много ти се моля… Не е много платното ми, за десетина дни ще го изткая. Мъчно се намира такова малко бърдо, ама знам аз, у тебе сичко се намира…
Султана мълчаливо се обърна и влезе вкъщи, съседката остана да почака вън. След малко старата Глаушица пак излезе на чардака с мъничко бърдо в ръцете си:
— Ето. Ама да го пазиш ще те моля, че аз от трийсет години го пазя. Щом свършиш, ще ми го донесеш.
— Ами как не, стрино Султано… Дума да не става! Как сте вие вкъщи, как ти са невестите? Раца скоро ли…
— Сички сме добре. Е, за Раца чакаме. Хайде здраве.
Султана се върна вкъщи и още като влизаше от вратата, лицето й наново придоби суров израз. Но не беше сега Ния в предната стая — влязла бе в малката стая. Старата Глаушица тръгна по следите й. Тя отвори вратата на малката стая и се спря там, на прага, с ръка на бравата. Ния седеше в ъгъла насреща и, бе скрила лице в ръцете си. Султана я погледна за миг с мрачно светнали очи и каза:
— Да си имаш веке обица на ухото. Секой да си знае местото в тая къща. Аз съм майка и знам секиму какво е нужно.
Ния свали ръце от лицето си, изправи глава и остана тъй, загледана пред себе си.
— Защо мълчиш? — попита Султана все тъй строго но се долавяше едва-едва и тревога в гласа й.
Ния пак нищо не отговори и нито се помръдна. Старата Глаушица стоя още една минутка, сетне дръпна вратата и плътно я затвори.
Тишина легна тоя ден над Глаушевата къща и цялата я изпълни, дори и по-малките деца на Кочовица се бояха да повишат глас. Влезе и се настани в тая къща някаква студенина, която раздели людете тук и ги отчужди. Само очите на Султана горяха в трескав огън, само тя не искаше да се примири пред неизбежното, което идеше, което бе дошло в къщата й. И се бореше най-напред сама със себе си, със собствения си ум и сърце. Против волята си, тя губеше все повече вяра, че ще запази огнището и децата си, двамата й синове, теглеха всеки на своя страна Лазар ще прави нова къща, своя къща ще си прави, откакто излезе новият бакър, макар да поолекна работата.
Кочо все е в някаква тревога, в някакъв страх. Така живеят двамата братя — всеки свой живот и все по-далеко от нея, от своята майка. Но тя няма, няма да ги изпусне лесно от ръцете си…
VI
Ния не каза нищо на мъжа си за лютите думи, с които се нахвърли върху нея майка му. Тежката обида остана като отворена рана в сърцето й, но тя не искаше да смразява сина и майката, да разпалва между тях недоволство и разпри. От страх пред лоши разпри тя едва-едва отговори с няколко тъжни думи на голямата ярост на свекървата и дори побягна да се скрие от нея в стаята си. Бяха и грозни и отвратителни такива отношения между людете и още повече между близки люде. И защо ще сърди тя и тревожи мъжа си, щом той вече каза, че ще прави къща. Новата къща ще се издигне като преграда срещу умразата на свекървата. С новата къща ще започне нов живот. Дори и да дойдат старите да живеят с тях, в новата къща ще бъде господарка вече не свекървата, а най-напред тя — Ния…