Мина една като че ли безкрайна зима и бе още по-дълга за Ния. Старата Глаушица не даваше да се пали огън в другите стаи и повечето от времето си семейството прекарваше в общата стая с огнището. Тук растеше сега петото дете на Кочовица, тук съхнеха и пелените му. По време Ния започна да се застоява в стаята си, макар да зъзнеше там без огън, но свекърва й не я остави да се отделя:
Защо стоиш там сама?… Ще настинеш, ще се поболиш. Ния и сега не се оплакваше на мъжа си. Бяха излезли нови печки от ламарина и те можеха да сложат една в стаичката си, и дърва имаше в изобилие, но тя пак не искаше да изправя сина срещу майката. Лазар не би послушал майка си, ако му кажеше Ния, че иска огън и в тяхната стаичка. Но и омразата на свекървата би се разгорила още повече. Сега Ния чувствуваше тая омраза в задухата на спарената обща стая, в погледа на старата, в мрачното й мълчание — тя едва говореше на по-младата си снаха, само когато беше неизбежно да й продума две-три думи. Още малко, още малко! Лазар обеща да прави къща и Ния чакаше търпеливо. Още малко. Най-сетне свекървата заповяда — на сам чисти понеделник — да разтворят прозорците, които стояха затворени през цялата зима.
Дойде пролет — тъкмо време да започват с новата къща, но Лазар не отваряше дума за строеж. Може да е още рано. Ния чакаше всеки ден да заговори Лазар, да спомене. Ами той още не беше казал де мисли да дйга новата къща: дали тук, в двора на бащината си къща дали в двора на нейната бащина къща, или пък ново място ще купува. Мина Великден, мина и Гьоргьовден, започмнаха и горещини. Едва тогава се реши Ния да заговори тя първа за новата къща:
— Ами, Лазе, що мислиш… Ще правим ли къщата?
Никога не беше го виждала Ния такъв. Смути се та дори и червенинка пропълзя по лицето му, започна та върти очи — да крие погледа си от нея. Стана й грозно да го гледа такъв и тя вместо него наведе очи, чакаше за отговора му с тревожно предчувствие. И мисълта му каточели идваше някъде отдалеко, та и гласът му започна някак изтънко:
— Знаеш ли, Ния… мислех аз много… исках да ти кажа… Хайде да оставим и тая година, нека мине и тая година, пък после веке сигурно.
Той не я поглеждаше и не видя как се промени лицето й. Като да я удари с нож в сърцето. И болеше повече че ударът беше от неговата ръка. Тя не беше го виждала да се колебае, да увърта, да се опитва да я залъгва и мами. Тя знаеше, че той изпълнява всяко свое обещание, винаги гледа човека право в очите. Какво бе станало сега с него? Сигурно майка му бе го продумала — друго не можеше да бъде. Тя му каза:
— Ти сигурно заради майка… Тя не те пуща, не дава да се отделиш от нея.
— И това е… заради майка, но има и друго.
— Що е то?
— Имам аз пари за къща, казах ти, но искам да ги обърна още един път в моята работа, да станат повеке. Едва сега се посъживи той, сложи ръце на рамената и загледа я в очите: — Сега е време, Ния, да се печелят пари за цел живот. Ето, панаирът пак наближава. И Баболев пак замина за Виена, заминаха и други търговци по Немско, чак и в Липиска щели да отиват и още по-далеко. Такова е времето сега, сички като мрави, секой гледа повеке зрънца да събере. Та и аз наумих да обърна всичките си пари, а после по-хубава къща ще направя.
Ния тихо въздъхна:
— Не си помислил ти за мене, Лазе. За сичко друго си помислил — и за майка, и за печалбите си, и за тия, които ходят по Немско, а мене си ме забравил.
— Не съм те забравил, Ния. Още една година… Дойде й до самите устни да му каже всичко, да му разкаже за свекърва си — неговата майка, — да му разкаже как бе прекарала близу цяла година при толкова омраза, в тая теснотия и задуха, колко много бе се надявала… Но тя прехапа устните си — да не треперят толкова, да не я издадат — и нищо повече не каза. Скри нова мъка в сърцето си. Тя не би искала да го принуди да й угажда, не би искала да го накара да направи нова къща с молби и увещания, с подмилквания и сълзи, да го накара против волята му. Тя би искала да влязат двамата в новата къща за обща радост. Така бе говорил и той, така бе обещавал. Сега пак я оставяше в ръцете на майка си, а тя, свекървата, я държеше с ръце на шията и, държеше я и нямаше да я пусне. Но тя, Ния, няма да се кара с него, няма да вика, да плаче, да го моли. Не й е нужна изпросена радост. И пак не беше най-важно това, че тя оставаше да живее както досега — по-важно беше, че нейният Лазе отеднаж се бе показал не такъв, какъвто го знаеше тя и обичаше. За пръв път се размъти в сърцето й, надигна се в нея недоволство против Лазара. И я заболя сърцето й до сълзи.