— Ама ти немой да се ядосваш толкова — се опита да я успокои Лазар.
Той много бързо се освободи от стеснението си пред нея и не забелязваше дори как живееше тя от някое време в бащината му къща. Не се сещаше и сега да я попита. Това негово пренебрежение още повече огорчи младата жена. Той посегна да погали косите й, очите му се засмяха весело, но тя мълчаливо се отдръпна.
— Сърдиш ли ми се, Ния?
Тя нищо не отговори, а и той нищо повече не я попита.
Забеляза Ния, че свекърва й поомекна малко спрямо нея. Умря по това време пак детенце на Кочовица — внесе скръб в къщата, но не беше само това. Поуспокои се изглежда, старата жена, не се боеше толкова, че Ния отдели от нея любимия й син. Така си мислеше Ния. Лазар бе успокоил майка си, казал й бе, че няма да строи нова, своя къща. Имаха си те, майката и любимият син, свой отделен живот, отделна своя връзка и Ния се почувствува сама срещу тях двамата. Тя почувствува голяма тъга, че Лазар бе я изоставил, па макар и зарад майка си. И отеднаж й стана ясно, че той не всякога във всичко бе вървял заедно с нея. Той не беше с нея, не беше до нея в най-голямата й мъка — в мъката й за рожба Сега виждаше Ния, че той бе стоял все някъде по-настрана, като че ли това беше само нейна мъка, само нейна отделна грижа. Ами тя искаше да има рожба не само за себе си, а може би и повече заради него, да не остане той като сухо дърво, и нали те двамата ще я родят! И може би тъкмо неговото сърце е безплодно, щом не гори като нея? но то в тая голяма мъка… И като че ли само свекърът я жалеше повече от всички други в тоя неин дом, повече и от Лазара в тия нейни тежки дни на голямо огорчение, на голяма скръб.
— Ти, чедо — рече й Стоян, — да не си нещо болна?
— Не съм болна, татко. Нищо ми нема.
— Ами защо така… Кой знай от кое време не съм те чул да се засмейш, да се позакачиш с децата, както по-рано.
И колкото имаше съжаление в думите му, още повече имаше в очите му. Той не се досещаше да разпита повече да се загледа по-внимателно около себе си и някак сам със сърцето си долавяше нейната мъка. Така, близу до истината, която оставаше недостатъчно ясна за него, той се огледа да не го чуе друг някой, да не го чуе Султана, каза на по-младата си снаха:
— От некое време не е никак весело в нашата къща, чедо. И никогаш не е било много весело. Мене ми се иска понекогаш и да се посмея, и да попея, ама се нещо ме спира, се с половина сърце… Аз и на господа като се моля, с нажалено сърце се моля. Кой знай защо така. Тя, Султана, свекърва ти, повеке знай, ама не смея да я попитам.
И само като ме погледне, страх ме хваща. Тя се знай, нещо мисли и крои, за нещо се грижи. Така и по-рано: аз хабер още си немам, а очите й, виждам, режат като нож. И току се поболи некое от децата. Аз още хабер си немам, а тя веке го знай, забелязала го. Такава си е тя. Сичко вижда и не смееш да се отпуснеш пред нея, а как иначе ще се пошегуваш или ще попейш, ако не се отпусне сърцето ти. — И току се опита той да утеши снаха си: — — Ама така живеят сички люде, чедо, целият народ. Се в некакъв страх, се с нажалено сърце…
Не бяха много ясни мислите му, той говореше за нея, за себе си, за свекърва й, та и за всички люде и, види се, не бяха дошли едва сега тия мисли в ума му, но в тях имаше топло съчувствие, обич и тъга като нейната, и колкото искаше нея да утеши, толкова и сам искаше да се оплаче — да се оплаче най-напред от Султана, която стоеше като съдия пред него, вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна, вечно бдяща и строга, войнствуваща. Той пък все гледаше да се отпусне — и в скръб, и в радост, да потъне до самото дъно, — ала все нещо му пречеше през целия му живот да освободи сърцето си — Султана, децата му, всички люде с техния забъркан и тъжен живот. Те бяха сами в двора. Ния слушаше стария човек с благодарност, но не искаше и нито помисли да му се оплаче на свой ред от Султана, от Лазара. Не искаше да сподели тя с никого своята горест, разочарованията си, щом не можеше вече да ги сподели с най-близкия си човек, с Лазара. Най-малко би желала да ги сподели с тоя старец, който в своята откровеност не знаеше кое трябва да се премълчи, който нито познаваше, нито пък признаваше сложната и толкова несигурна, толкова изкусна и лъжлива постройка на общоприетите отношения и обноски между людете. Не потръгна разговорът между тях двамата, далеко бяха те един от друг. Старият човек мълчаливо се обърна и се отдалечи накъм плевнята.