Ния остана сама в двора. Беше привечер, насреща се тъмнееха неприветливо разкривените прозорци на старата къща и Ния се огледа да си намери някаква работа из двора или в градината. Откъм улицата се чуха стъпки, тя се обърна да погледне нататък и тъкмо в мига пред отворената порта мина Таки Брашнаров. Понечи да я поздрави, но Ния бързо отклони погледа си. Напоследък за втори път й се случваше да го види по тяхната улица — къде ли ходи насам? Тя влезе в градината да полее цветята, посадила бе там старата Глаушица и няколко лехи със зеленчук. Слънцето бе залязло и в прозрачния предвечерен здрач пъстрите китки ярко блестяха, една до друга в зелените лехи. Водата шуртеше между разперилите се листа и стръкове, от зажаднялата земя се надигна свеж, влажен мирис, полъхнаха на Ветреца от разлюлелите се цветя всякакви благоухания. Вдишваше с разтворени ноздри свежия, благоуханен въздух и натъженото й сърце започна да бие по-бодро, по-радостно.
Неочаквано иззад ниската кирпичена стена, която ограждаше съседната градина, се показа руса главица! Ния чу сподавен детски глас:
— Тетко Нийо…
Беше Любето, по-малката щерка на съседката Василица. Девойчето гледаше Ния с изблещени, светнали очи, цялото й личице изглеждаше уплашено.
— Що има, Любе?
— Мама рече — продължи девойчето със същия задавен и някак тайнствен глас, — мама рече да дойдеш за малко у нас. Вика те мама, болна е.
— Болна ли?… Ще дойда, Любе. След малко ще дойда.
Ния се учуди, че Василица викаше тъкмо нея сега, но ще отиде, разбира се, щом е болна съседката. Макар да бяха стари съседи, Глаушевци не дружаха много с Василица и рядко се случваше да си разменят по някоя дума през ниската кирпичена стена.
— Не ми требва мене тя — бе казала еднаж старата Глаушица. — Нечиста жена е тя, Василица, и такава една никаква… Може би за това момичето й викаше тъкмо Ния Тя се боеше, изглежда да не би да узнае за това старата Глаушица. Като чу отговора й, то я гледа още един миг със същите изблещени очи, после се скри зад стената.
Ния се поприбра набързо и излезе на улицата. Играеха там, край отсрещната стена, няколко по-дребни деца; не се виждаше никакъв друг човек по цялата улица. През една порта по-нагоре беше къщата на Василица. Ния влезе в малък двор, постлан с плочи, сетне отвори вратата на малка, ниска къща и се намери в тъмен трем, също постлан с плочи. Никой не излизаше да я посрещне — нали беше болна. В мрака се виждаха три врати — от всички страни по една — и Ния не знаеше къде да влезе.
— Василице! Къде си…
— Тука съм, Нийо, тука! Повели де, влез… — чу се гласът на Василица иззад една от вратите. Ния пристъпи и посегна да отвори, но вратата сама се отвори, показа се там Василица с превързана глава. Ниска, шишкава, с двойна гуша, тя се поклати на кривите си боси нозе, а превръзката на главата й беше натисната над очите й. — Ох, сестро, ще умра… Като ме зачукала една глава — нищо не виждам! Влез, влез. Ето и моят братучед току-що дойде…
Ния прекрачи прага и там се спря. Край стената в ъгъла но и някак зад вратата седеше Таки Брашнаров на нисък дървен стол, който едвам крепеше едрото му тяло. Щом я видя, Брашнаров бързо се изправи. В първия миг Ния помисли веднага да си излезе, но после се ядоса сама на себе си: защо? Защо ще бяга като дива? Погледът й се плъзна край едрия и хубав мъж, отправи се към прозорците насреща, три един до друг, и през тях се виждаше градината на Василица, по-нататък — познатата кирпичена стена, зад нея пък тяхната, Глаушевата градина. Да можеше. Ния сега да мине през тия прозорци, през тая ниска стена… Тя се обърна рязко към Василица:
— Що ме викаш? Що ти е?
— Умирам от глава… — проплака Василица и току стисна очи, дано да изстиска някоя сълза. — Рекох да те питам що да правя… Седни, седни, че и аз не мога да се Държа на нозете си… — и тя побутна Ния към един стол край вратата.
Ния пристъпи да седне и в тоя миг Таки Брашнаров продума с меден глас:
— Дадох й да помирише едно лекарство… купих го от преди години в Цариград. Веднага й олекна. Искате ли да го видите, госпожо?
И тя дигна към него учудени очи:
— Не, не!
Но той пристъпи към нея, като бъркаше с два пръста в джоба на жилетката си. Ния се озърна разтревожена.
Василица бе изчезнала. Тя се обърна също да излезе от стаята, ала с две широки стъпки Брашнаров се намери между нея и вратата.
— Що значи това! — настръхна Ния и усети как но зете й започнаха да треперят, но гласът й прозвуча твърД и строг. — Пуснете ме да мина!
Брашнаров сбра ръце на гърдите си, като че ли се боеше да не я докосне, и започна с тих, дълбок глас, като да изричаше пламенна молитва: