Но Лазар, Лазар… За него мислеше Ния най-много, за него се бореше със сърцето си. Ненаситно на неговата обич беше сърцето й, а той не я обичаше достатъчно! не я обичаше, както тя го обичаше — непрестанно и все повече. Той беше във всяка нейна мисъл и желание, беше постоянно в ума й, пред погледа й; това беше някаква си радост на душата й, дълбок покой на цялото й същество, дълбока и постоянна радост, от нищо несмущавано блаженство, ведрина на духа й, широка и ясна. Но тя искаше и от него такава обич. Да бъде и неговата обич към нея такава постоянна, дълбока, жива, дейна. Да я чувствува тя непрестанно, дори и в съня си и когато той е далеко от нея, да бъде тя като топлината на тялото й, която поддържа живота й. Но тя не чакаше да извира неговата любов от сърцето му като извор от земята. Тя предизвикваше и поддържаше тая негова любов, като пламъка в лампата, всеки ден, във всички негови желания и нужди и в тия, които сама пораждаше и предугаждаше. Тя сядаше с любов да зашие дори скъсаното копче на ризата му; предизвикваше неговата любов и я разпалваше с милувките си с пламенните си прегръдки, в които цяла се отдаваше.
Лазар не я обичаше достатъчно — така си мислеше младата жена. Особено откакто е престанал, види се, да очаква рожба от нея. Е да, той и сега я обичаше, но беше само добър, внимателен съпруг, честен съпруг, както беше честен човек във всяко нещо. Дотам стигаше неговата обич — не повече. От майка си той не би се отделил заради нея, и мъжкото си честолюбие не би жертвувал заради нея. С леко сърце я залъга той и с новата къща. Не беше то само заради печалбите му в търговията — беше повече заради майка му, заради тая стара къща: не можеше да се отдели, не искаше да се отдели от тях заради нея. Дотам стигаше неговата обич. Загаснала бе тя. И майка му бе казала: „Лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да ги държи…“
Рожба… Ами това беше самата й любов, цялата й любов към Лазара. И още повече: в рожбата й, в копнежа й за рожба беше и неговата любов към нея. Така беше и през първата, през втората година след тяхната женитба, когато Ния живееше в блажено очакване да стане и тя майка, радваше се, наслаждаваше се на своята и на неговата любов, от която трябваше да се родят децата й. После Дойде съмнението и се заби като нож в сърцето й. Там беше и сега — студен, остър нож през цялото й сърце. Ден след ден сладостният трепет на очакването се превърна в страдание. Не стигаше безсмислието на някакво незаслужено наказание, жестокият удар на някаква сляпа съдба, дойде и злобата, и присмехът на чуждите люде, омразата на свекърва й, тоя страшен хлад от сърцето на Лазара. Нямаше вече радост в нейния живот, в нейната обич, която се бе превърнала в мъка с всичката си сила.
С такива мисли се бореше Ния непрестанно. Ходеше из къщи бледа, с хлътнали бузи, тиха, мълчалива. Позанемари и облеклото си, не се замисляше сутрин каква кърпа да върже на главата си, за да бъде по-хубава, не Дигаше на буфанто косите си, не поглеждаше празничните Рокли в дрехарника — поне молци да не проядат меката тъкан или да не се напукат шарените коприни. Не прекрачваше и прага на портата, пък и нямаше къде да отиде. Не се спираха ръцете й — да избяга от мислите си, вдадена в работа непрестанно. Като се свършваше всекидневната работа из къщи, по двора, тя сядаше да вези, да плете кенета, да ткае в разбоя. Тя взе и децата на Кочовица в ръцете си. Хранеше ги, обличаше ги, переше дрешките им. По-малкото момиче, вече поизраснало, гледаше все да се настани в скута й — да го погали стринка му Ния да сплете късичките плитки, — а започна да се мушва и в леглото и да спи с нея. Кръстили го бяха Царева, на името на баба й Султана, както бе го побългарил Лазар. И то, невинното дете, разклати еднаж ножа в сърцето и.
— Ти си немаш деца, стринке, аз ще ти стана дете. Защо си немаш деца, стринке?
— Немам, Царе…
— Защо немаш, стринке? Кой ще те гледа, като остарейш? Мама казва, ти, Царе, ще ме гледаш, като оста рея, ще ми вариш чорбица. Тебе кой ще ти вари чорбица стринке? Аз ще ти варя чорбица. На мама Цонето ще вари чорбица. — Малката бъбривка се загледа в очите на Ния: — Защо плачеш, стринке?
— Нищо, Царе. Зъб ме боли.
Ния бе почувствувала с болка до сълзи своята самотност — не сега, още не, а след години, когато ще започне да съхне като дънер, опърлен от пламъци, самотна, без своя рожба и не ще има кой да й поднесе паничка с чорбица.