Глаушев насочи коня по пътя за Гранче — родното село на баща си. Имаше там свои люде и мислеше оттам да започне обиколката си. Слънцето бе се надвесило вече ниско над Железник, когато пътниците наближиха Гранче. Лазар се поизвърна към младия момък, изгледа го, както бе седнал до него. Тръпко бе стиснал ръце между колената си и се взираше с жадни очи в селото насреща. Пременил се бе той в градската си „алафранга“ руба от дебел кафяв шаяк. От някогашното му селско облекло бе останала само дебелата платнена кошуля, закопчана високо на гушата му с едно бяло, стъклено копче: виждаше се изпод разгърдената му жилетка и някогашният червен, вълнен пояс. Накривил бе алено фесче с пискюл, провесил бе вече доста гъсти, черни мустаки, брадата му беше гладко обръсната. Но и цялото му лице бе придобило жив, ведър израз, тъмните му очи гледаха през едва присвитите тесни клепки съсредоточено и хитро. Глаушев го побутна с лакът, посочи с глава селото:
— Ще те познаят ли сега тука?
Тръпко се усмихна сякаш първо на себе си, после обърна лице към Лазара:
— То се знай. Ще ме познаят сички. Хе! Къде ще се скриеш от них…
— Ами агите ще те познаят ли? Кехаите, полякът.
— За них не знам. Те са по-будали.
— Ами ако поискат да те задържат пак в село?
— Охо! — махна нехайно с ръка Тръпко. — Нема да ме задържат.
— Ти позасълни се, докато свърша аз работа в Гранче.
— Ами как ще ме задържат… Да не съм аз вол от обора им. Беше то, бачо Лазаре! Пък ако рече некой да ме задържи, ръката му ще прекърша…
Той погледна многозначително Лазара и току попипа пояса си. Лазар го изгледа пак — не ще се уплаши лесно това момче! Той показа с очи червения му пояс и рече, сякаш загрижен за неговата външност:
— Що си навил тоя пояс сега, посред лето! С тия Дрехи не се носи пояс.
— Е ако, бачо Лазаре… Да ми крепи кръста. — Той се усмихна хитро и току приподигна сакото си отДире: там, на кръста му, беше затъкната голяма кама — същата, която бе взел от турците в Глаушевия Двор. Усмивката отеднаж изчезна от лицето му, черните му вежди се сключиха в гневна гънка: — Как Ще тръгна с голи ръце!… Аз, бачо Лазаре, нема веке да преклоня глава пред турчин.
Лазар мълчаливо подръпна поводите на коня, който и сега вървеше със същия равномерен ход и клатеше едрата си глава. Лазар си мислеше за Вардарски: негови бяха тия дръзки думи на младия момък. Откакто бе дошъл в града, Тръпко Велев живееше в къщата на Аце Кутрев, под един покрив с Вардарски. И Лазар виждаше плодовете от това близко съседство — учителят бе разгорил бунтовен дух в младия човек. Но и той изпита някакво чувство на гордост от тия смели думи на Тръпко — не ще чуеш често такива думи от устата на селянин, на довчерашен селянин, който още носи на гърба си селска кошуля. Като чуеш едно или друго за селянин, сърцето ти ще се присвие от жалост, свикнал си да мислиш, че те се раждат само за мъка и никой не може да им помогне. Но Тръпко няма вече да преклони глава пред турчина! В пояса му — кама… Ето пак новата страница и може тя наистина да стои разтворена пред нас, учителю…
Те минаха с колата по пътя пред бейската кула. Тук някъде преди четиридесет години Стоян Глаушев бе удушил с ръцете си хръта на Махамуд бей. Спомняше си Лазар разказа на баща си, който и сега потреперваше от страх пред отдавна умрелия тогавашен господар на Гранче и пред неговия също отдавна умрял кехая Осман. Това беше друга една, печална страница, отдавна обърната и затворена. Стоян Глаушев, старият му баща, тогава е бил на същата възраст, на която беше Тръпко Велев. Някогашният покорен и уплашен роб сега носеше кама на кръста си. Да — наистина бяха се разтворили нови страници… Лазар обърна глава към бейската кула. На широко, равно място към горния й край се виждаше оживено гумно. Препускаха там четири коня, сваляха се снопи, трупаше се на големи купи прясна слама и купища ново жито. Селяните вършееха на Рюшди бей — сегашния господар, там бяха сигурно всички селски роднини на Лазар Глаушев, но никой не се решаваше да изтича да го посрещне или поне да викне от гумното, да му се обади. Все същата е селската неволя…